Майкъл Конъли - Плашило

Макгинис се наведе към него.

— Какво става, Уесли? Какво значи това „кого търсят“?

— Просто се качи в колата и ще ти обясня по пътя.

— Ами кучето?

— Вземи го с теб. Няма да се бавим.

Макгинис поклати глава, като че ли цялата тази история ужасно го дразнеше, но после заобиколи автомобила, за да се качи от другата страна. Карвър се наведе напред и бързо затъкна пистолета под колана на кръста си. Щеше да изтърпи неудобството.

Макгинис настани кученцето на задната седалка, седна на предната и заяви:

— И е тя.

— Моля? — учуди се Карвър.

— Кучето. Не я наричай „го“.

— Както предпочиташ. Тя няма да ми опикае седалката, надявам се.

— Не се безпокой. Току-що се изходи.

— Браво на нея. — И докато потегляше, попита: — Къщата ти заключена ли е?

— Да, винаги заключвам, когато излизаме на разходка. Човек трябва да се пази от кварталните хлапетии. Всички знаят, че живея сам.

— Хубаво правиш, че заключваш.

— Къде отиваме?

— У Фреди Стоун.

— Добре, а сега ми обясни какво става и каква е връзката с ФБР.

— Трябва да ти покажа.

— Тогава ми обясни какво ще ми покажеш. Разговарял ли си със Стоун? Пита ли го къде се губи?

Карвър поклати глава.

— Не, не успях да се свържа с него. Затова тази вечер отидох у тях — да се опитам да го хвана вкъщи. Нямаше го, обаче намерих нещо друго. Уебсайта, за който питаха агентите. Той стои зад него.

— И затова е духнал още щом е чул, че от ФБР идват със съдебна заповед.

— Така изглежда.

— Трябва да се обадим в Бюрото, Уесли. Не бива да си помислят, че го прикриваме, в каквото и да се е забъркал.

— Само че, ако медиите надушат, това може да навреди на бизнеса. Може да ни съсипят.

Макгинис поклати глава и каза поучително:

— Просто ще трябва да го преглътнем. Няма да можем да замажем нещата.

— Добре. Първо ще идем у тях и после ще се обадим в Бюрото. Помниш ли имената на ония агенти?

— Пазя визитките им в службата. Единият се казваше Бантъм, здравенякът.

— А, да, вярно.

Светлините на високите сгради в центъра на Финикс сияеха от двете страни на магистралата. Карвър се умълча, Макгинис също. Кучето дремеше на задната седалка.

Мислите на Карвър отново се зареяха към спомена, който беше събудила музиката. Зачуди се какво го е накарало да се промъкне по коридора, за да надникне. Знаеше, че отговорът е оплетен дълбоко в най-мрачните му корени. На място, до което не можеше да стигне никой.

В събота изобщо не мръднах от хотелската стая, даже когато неколцина репортери от дежурния екип ми се обадиха, за да ме поканят на по коктейл в „Червеният вятър“. Празнуваха поредния ден, в който нашата история излиза на първа страница. Последният репортаж се отнасяше за първия ден на Алонзо Уинслоу на свобода и за придобиващото все по-големи мащаби издирване на заподозрения за убийствата. Не ми се празнуваше за история, която вече не е моя. А и вече не ми се ходеше в „Червеният вятър“. Някога там окачваха първите страници над писоарите в мъжката тоалетна. Сега имаха плазмени плоскоекранни монитори, включени на Фокс, Си Ен Ен и Блумбърг. Всеки екран сипваше сол в раната и напомняше, че нашият бизнес е на смъртно легло.

Вместо това се заех с работа — използвах записките на Рейчъл като конспект. Не ми се щеше да оставям психологическата характеристика на безименни, безлики агенти от следствената група или чак от Куонтико, докато тя е във Вашингтон и е отстранена от случая. Разследването си беше мое и имах твърдото намерение да вървя на крачка пред всички останали.

Работих до късно вечерта — слепвах детайлите от живота на две мъртви жени, търсех онзи общ знаменател, какъвто според Рейчъл със сигурност имаше. Те бяха родени в две различни градчета, бяха се преселили в два различни града, в два различни щата. Доколкото можех да преценя, пътищата им изобщо не се бяха пресичали, освен ако не допуснех, че Дениз Бабит е ходила в Лас Вегас и случайно е гледала „Фаталните жени“ в „Клеопатра“.

Имаше ли вероятност това да е връзката между убийствата? Струваше ми се съмнително.

Накрая изчерпах този подход и реших да започна от съвсем нова гледна точка. Гледната точка на убиеца. На чист лист от бележника на Рейчъл започнах да записвам всичко, което неизвестният извършител е трябвало да знае, за да може да убие жертвите си, с оглед на начин, време и място. Тази задача се оказа тежка и към полунощ окончателно се изтощих. Заспах облечен върху завивките, сред пръснатите наоколо документи и бележки.