Майкъл Конъли - Плашило

Почака да види дали Стоун ще каже нещо, дали ще възрази, или ще даде мнение. Ала младежът мълчеше, за да покаже, че е научил нещо от сутрешния урок.

— Как ти е гърбът?

— Боли, ама няма нищо.

— Сигурен ли си?

— Добре съм.

— Хубаво.

Карвър прекъсна интернет връзката и се изправи. Наведе се зад компютъра и изтегли кабела на клавиатурата. Знаеше, че Бюрото събира ДНК от микроскопични частици кожа, попаднали между клавишите. Нямаше да им даде тази възможност.

— Побързай, трябва да приключваме. После ще идем да ти направят масаж и да се погрижат за гърба ти.

— Нямам нужда от масаж. Добре съм.

— Не искам да те боли. Когато се появи агент Уолинг, ще ми трябват всичките ти сили.

— Не се тревожи, ще съм готов.

В понеделник сутрин започнах деня по източно стандартно време. Исках да съм готов да реагирам, когато Рейчъл Уолинг се обади от Вашингтон, затова станах рано и влязох в редакцията в шест сутринта, за да продължа работата си.

В помещението цареше пълно мъртвило, не се мяркаха нито репортери, нито редактори — направо картина от бъдещето. Някога редакцията беше най-страхотното място за работа — врящ казан на другарство, съперничество, клюки и циничен хумор, кръстопът на идеи и дебати. Там се раждаха репортажи и страници, от които бликаше жизненост и интелигентност. Там се подготвяше почвата за всичко, което се обсъждаше и смяташе за важно в един толкова разнообразен и вълнуващ мегаполис като Лос Анджелис. Сега ежегодно се съкращаваха хиляди авторски страници и скоро вестникът щеше да стане като самата редакция, интелектуален призрачен град. В известен смисъл се радвах, че няма да съм тук, за да го видя.

Седнах на бюрото си и първо си проверих имейла. Предишния петък бяха отворили акаунта ми с нова парола. През уикенда се бяха натрупали близо четирийсет съобщения, главно от непознати вследствие на репортажите за убийствата. Прочетох ги и ги изтрих — нямах време да им отговарям. Авторите на две от писмата твърдяха, че са серийни убийци и че са ме включили в списъка с потенциалните си жертви. Запазих ги, за да ги покажа на Рейчъл, но не ме обезпокоиха особено.

Имаше и един гневен имейл от фоторепортера Сони Лестър — пишеше, че съм го измамил, като не съм го включил в репортажите, както съм обещал. Отговорих също толкова гневно — попитах го точно кой репортаж има предвид, след като нито една от публикациите по случая не носи моето име. Заявих му, че съм много по-прецакан от него, и го приканих да отнесе всичките си оплаквания към Дороти Фаулър, отговорния редактор „Вътрешни новини“.

После извадих папките и лаптопа от раницата си и се залових за работа. Предишната вечер бях постигнал сериозен напредък. Бях завършил проучването на документите, свързани с убийството на Дениз Бабит, и бях съставил психологическа характеристика на убиеца, както и подробен списък на особеностите на жертвата, които убиецът е трябвало да познава, за да извърши престъплението по съответния начин. Бях по средата на проучването на убийството на Шарън Огълви и все още събирах същата информация.

Продължих оттам, където бях прекъснал. Редакцията бавно оживяваше — редактори и репортери пристигаха с кафе в ръце, за да започнат поредната работна седмица. В осем и аз прекъснах за кафе и донът, а след това проведох няколко телефонни разговора с полицията, за да проверя дали в нощните бюлетини няма нещо интересно, което да ме откъсне от непосредствената ми задача.

След като се успокоих, че засега всичко е кротко, се върнах към документацията около убийствата и тъкмо приключвах психологическата характеристика на убиеца на Огълви, когато компютърът ми сигнализира за пристигането на първия имейл за деня. Беше от редакционния палач — Ричард Креймър. Краткият текст звучеше интригуващо.

Подател: Ричард Креймър

RichardKramer@LATimes.com

Относно: Re: днес

Дата: 2009, май 18 09:11

До: JackMcEvoy@LATimes.com

Джак, отбий се, когато имаш възможност.

Сигурно ме викаше, за да ме осведоми кой ще замени Анджела Кук в полицейската хроника. За пореден път щях да развеждам някой новоназначен репортер из Паркър Сентър и да го запознавам със същите хора, на които едва преди седмица бях представил Анджела.

Реших да приключа по-бързо с този въпрос. Станах и тръгнах към стъклената стена. Креймър беше на бюрото си и пишеше имейл на някой друг злочест получател. Вратата бе отворена, ала почуках, преди да вляза. Главният редактор вдигна поглед от екрана и ме покани с жест.