Майкъл Конъли - Плашило

— Майтапиш ли се бе, човек? Държат те за ташаците. Къде другаде ще отидеш?

— Нямам намерение да работя тук за по-малко пари и без осигуровки. И точно това му заявих. Както и да е, трябва да тръгвам. С проверките по историята за убийствата ли ще се занимаваш днес?

— Да, вече започнах.

— Нещо ново?

— Поне никой нищо не ми казва. Но пък още е много рано. Ей, вчера те гледах по Си Ен Ен. Биваше си те. Ама нали трябваше да интервюират Уинслоу? Затова включих телевизора. Цяла сутрин го обявяваха и после не го показаха.

— Там беше, обаче решиха, че не могат да го пуснат в ефир.

— Защо?

— Заради склонността му да използва нецензурни изрази във всяко изречение.

— А, ясно. Забелязах го, когато разговарях с него в петък.

— Трудно може да се пропусне. Ще се чуем по-късно.

— Чакай, къде отиваш?

— На лов.

— Моля?

Затворих телефона, взех лаптопа и папките и тръгнах към стълбището.

Някога редакцията наистина беше най-страхотното място за работа. Вече не. Хора като редакционния палач и невидимите сили зад него я правеха зловеща и потискаща. Трябваше да се махна. Чувствах се като човек без дом и служба. Ала все още имах кола, а в Лос Анджелис колата е всичко.

Потеглих на запад към плажа по 10-а магистрала. Движех се в посока, обратна на засиления трафик, и бързо се приближавах към чистия океански въздух. Не бях сигурен къде отивам, но шофирах с подсъзнателна решителност, сякаш ръцете на волана и кракът на педала знаеха нещо неизвестно на мозъка ми.

В Санта Моника минах по Четвърта улица и завих по Пико към плажа. Влязох в паркинга, на който Алонзо Уинслоу беше зарязал колата на Дениз Бабит. Бе почти съвсем пуст и спрях на същата редица, а може би и на същото място.

Слънцето още не беше разнесло морските изпарения и небето сивееше. Мъглата скриваше под покривалото си виенското колело на вълнолома.

„А сега накъде?“ — помислих си. Не бях получил никакви съобщения. Загледах се в група сърфисти, които се връщаха от утринното си излизане в морето. Те отидоха при колите и пикапите си, съблякоха мокрите си екипи и се изкъпаха с огромни кани вода, после се увиха с хавлии, смъкнаха боксерките си и си облякоха сухи дрехи. Такава беше отдавна установената традиция на спортуващия преди работно време сърфист. Лепенката на задната броня на субаруто на един ме накара да се усмихна.

„Не може ли всеки да си има дъска за сърф?“

„Това е възможно единствено в Лос Анджелис“, помислих си, докато отварях раницата и вадех бележника на Рейчъл. Бях изписал няколко листа със собствения си анализ на документацията. Обърнах на последната страница и я прочетох.

Какво е трябвало да знае

Дениз Бабит

1. Информация за предишен арест

2. Автомобил — обем на багажника

3. Месторабота

4. График — отвлечена след работа

5. Външност — телесен тип — жираф, дълги крака

Шарън Огълви

1. Заплаха от страна на съпруга

2. Неговия автомобил — обем на багажника

3. Месторабота

4. График — отвлечена след работа

5. Външност — телесен тип — жираф, дълги крака

6. Домашен адрес на съпруга

Двата списъка бяха кратки и почти се покриваха, но бях сигурен, че в тях се крие връзката между двете жени и техния убиец. От негова гледна точка, това като че ли бяха всички неща, които трябваше да знае, преди да направи своя ход.

Отворих прозорците на колата, за да нахлуе влажният морски въздух. Замислих се за неизвестния извършител и се запитах как е избрал точно тези две жертви точно от тези две места.

Елементарният отговор предполагаше, че ги е видял. И двете публично бяха показвали телата си. Ако е търсил конкретни физически дадености, можеше да е видял Дениз Бабит и Шарън Огълви на сцената.

Или в компютъра. Докато съставях списъците предишната вечер, потърсих и открих уебсайтовете на „Фаталните жени“ и „Снейк Пит“, на които имаше снимки на танцьорките им. Всички момичета бяха представени с многобройни фотографии, включително в цял ръст, на които се виждаха краката и стъпалата им. На сайта www.femmefatalesatthecleo.com имаше групови кадри, показващи танцьорките с високо вдигнати срещу обектива крака. Ако парафилията на извършителя се свеждаше до шини и привличане към телесен тип „жираф“, както смяташе Рейчъл, уебсайтът можеше да му е дал възможност да проучи жертвата си.

След избора на жертва убиецът трябваше да идентифицира жената и да попълни останалите точки от списъка. Това можеше да стане по интернет, ала аз имах друго предчувствие. Бях сигурен, че тук е замесено още нещо, че жените са свързани по още някакъв начин.