Майкъл Конъли - Плашило

Имах предчувствието, че съм намерил връзката. И двете адвокатски кантори, представлявали двете жертви на неизвестния извършител, съхраняваха архивите си в Уестърн Дейта Кънсълтънтс в Мейса. Това трябваше да е мястото, където се бяха пресекли пътищата на Дениз Бабит и Шарън Огълви. Там ги беше открил и избрал убиецът.

Натиках папките в раницата и запалих колата.

По пътя за летището позвъних в Саутуест Еърлайнс и си купих двупосочен билет за самолета, който излиташе от Лос Анджелис в един и щеше да ме откара във Финикс за час. После наех кола и тъкмо обмислях наложителния си разговор с моя зам, когато телефонът ми иззвъня.

На дисплея пишеше „Непознат номер“ — Рейчъл най-после ми се обаждаше.

— Ало?

— Аз съм, Джак.

— Крайно време беше, Рейчъл. Къде си?

— На летището. Връщам се.

— Смени си полета. Ще се срещнем във Финикс.

— Моля?!

— Открих връзката. Уестърн Дейта. Тръгвам натам.

— Какви ги говориш, Джак?

— Ще ти обясня, като се видим. Ще дойдеш ли?

Последва дълго мълчание.

— Ще дойдеш ли, Рейчъл?

— Да, Джак, ще дойда.

— Чудесно. Наел съм кола. Смени си полета и ми се обади, за да ми кажеш кога пристигаш. Ще те посрещна на Скай Харбър.

— Добре.

— Как мина изслушването? Май наистина е било дълго.

Отново колебание. Чух в далечината да обявяват полет.

— Рейчъл?

— Напускам, Джак. Вече не съм агент.

Рейчъл теглеше куфара си с една ръка и носеше куфарче с лаптоп в другата. Аз се бях наредил при шофьорите на лимузини, които държаха табелки с имената на пристигащите си пътници, и я видях, преди да ме забележи. Тя се заозърта насам-натам, без да обръща внимание на хората, които стояха точно пред нея.

Пресрещнах я и тя едва не се блъсна в мен. Спря и поотпусна ръце, но без да остави багажа си на земята. Очевидна покана. Пристъпих напред и я прегърнах. Не я целунах. Лицето й се сгуши между шията и рамото ми. Мълчахме цяла минута.

— Здрасти — казах накрая.

— Здрасти.

— Тежък ден, а?

— Ужасно.

— Добре ли си?

— Ще се оправя.

Наведох се и издърпах дръжката на куфара от пръстите й. После я завъртях към изхода за паркинга.

— Натам. Вече взех колата и запазих хотел.

— Чудесно.

Тръгнахме мълчаливо и аз я прегърнах през рамо. Не ми беше казала много по телефона, само че е била принудена да напусне, за да избегне обвинение в злоупотреба с държавни средства — самолета на ФБР, с който бе стигнала до „Нелис“, за да ми се притече на помощ. Нямах намерение да я притискам, но все някога трябваше да науча подробностите. И имената. Тя беше изгубила работата си, за да ме спаси. Щях да го преживея само ако направех опит да й помогна. И не знаех друг начин, освен да пиша за това.

— Хотелът е много приятен — казах. — Но съм запазил само една стая. Не знаех дали искаш…

— Една стая е достатъчна. Вече не се налага да се пазя от такива неща.

Кимнах и реших, че вече не се налага да се въздържа от интимни отношения с човек, който е свързан със следствието. Явно каквото и да кажех или попитах, все я навеждах на мисли за изгубената й работа и съсипаната й кариера. Опитах нова насока.

— Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо, или предпочиташ направо да отидем в хотела?

— Разкажи ми за Уестърн Дейта.

— Обадих им се и си определих среща. Трябвало да е утре, защото днес президентът им отсъствал.

Погледнах си часовника. Наближаваше шест.

— И без това сигурно вече са затворили. Тъй че ще идем утре в десет. Ще търсим някой си Макгинис. Явно е шефът.

— Вързаха ли се на измамата, за която ми спомена?

— Не е измама. Нося писмото от Шифино и това узаконява нещата.

— Можеш да се самоубедиш във всичко, а? Във вестника не се ли подчинявате на някакъв етичен правилник, който ви забранява да се представяте за други лица?

— Да, обаче винаги има неизяснени въпроси. Ще мина под прикритие, за да получа информация, до която иначе не бих могъл да се добера.

Свих рамене, сякаш исках да кажа „голяма работа“. Стигнахме до колата и сложих куфара й в багажника.

— Джак, искам да отидем още сега — заяви Рейчъл, докато се качвахме.

— Къде?

— В Уестърн Дейта.

— Докато стигнем, ще мине шест и ще е затворено. Пък и не можеш да влезеш без насрочена среща, а нашата е утре.

— Добре де, няма да влизаме. Само ще поогледаме.

— Защо?

— Защото имам нужда да не мисля за случилото се днес във Вашингтон. Разбираш ли?

— Ясно. Отиваме.

Потърсих адреса в бележника си и го въведох в навигатора. Скоро пътувахме по магистралата на изток от летището. Нямаше много движение и стигнахме в Мейса след двайсет минути и две прехвърляния на други магистрали.