Майкъл Конъли - Плашило

— Не, един куршум. Спомняш ли си теорията за единствения куршум?

— А… да.

Засрамих се от неуместната си шега. Това беше важно за нея, а аз бях развалил момента с глупавата си реплика за върколака.

— Откъде го взе?

— Вчера имах много време за губене, затова се разходих в центъра и влязох в бижутерийния магазин до главната квартира на ФБР. Явно си познават кварталната клиентела, защото продават куршуми като бижута.

Кимнах и огледах украшението.

— Не е написано име. Ти каза, че според теорията всеки си има някъде куршум, на който е написано име.

Рейчъл сви рамене.

— Беше неделя и гравьорът сигурно е имал почивен ден. Предложиха ми да отида днес, ако искам да напиша нещо върху куршума. Както знаеш, нямах такава възможност.

Разкопчах верижката и понечих да й я закача, но тя вдигна ръка и ме спря.

— Не, купих я за теб.

— Знам. Но искам да ми я подариш, когато напишеш името си върху куршума.

Рейчъл се замисли за миг и отпусна ръката си. Закопчах верижката на шията й. Тя ме погледна усмихнато.

— Знаеш ли какво?

— Какво?

— Сега вече умирам от глад.

За малко да се засмея на тази внезапна смяна на темата.

— Добре, тогава да си поръчаме румсървиз.

— Искам пържола. И още ром.

Обадихме се по телефона и успяхме да вземем душ, преди да донесат храната. Ядохме по хавлии, седнали един срещу друг на масичката, която донесе сервитьорът. Виждах сребърната верижка на шията й, но дебелата бяла хавлия скриваше куршума. Косата й беше мокра и невчесана. Помислих си, че ми се ще да схрускам Рейчъл за десерт.

— Онзи човек, дето ти е разказал теорията за единствения куршум, е полицай или агент, нали?

— Полицай.

— Познавам ли го?

— Дали го познаваш? Не съм сигурна, че някой изобщо го познава, включително самата аз. Но през последните години съм виждала името му в няколко твои репортажа. Защо те интересува?

Отговорих на въпроса й с въпрос.

— Ти ли му показа вратата, или обратно?

— Мисля, че бях аз. Разбирах, че не е редно.

— Страхотно! Значи човекът, когото си разкарала, е въоръжен, а сега ти си с мен.

Тя се усмихна и поклати глава.

— Това не е проблем. Може ли да сменим темата?

— Дадено. За какво ти се говори? Искаш ли най-после да ми разкажеш за случилото се във Вашингтон?

— Всъщност няма нищо за разказване. Просто ме приклещиха. Аз заблудих началника си за разпита в „Или“ и той ми позволи да взема самолета. Те пък провели бързо разследване и изчислили разходите. Била съм изразходвала реактивно гориво за около четиринайсет хиляди долара, което съответствало на злоупотреба с държавни средства в големи размери. В коридора чакаше прокурор и бяха готови да ми повдигнат обвинение, ако упорствам. Щяха да ме арестуват още на мига.

— Направо не е за вярване.

— Въпросът е, че аз наистина имах намерение да проведа разпита в „Или“ и всичко щеше да е наред. Обаче положението се промени, когато ти ми каза за изчезването на Анджела. Така и не стигнах до затвора.

— Това е върхът на бюрокрацията. Трябва да напиша статия за този случай.

— Не можеш, Джак. Такава е сделката. Подписах декларация за неразгласяване — и вече я наруших, като ти разказвам за изслушването. Но ако стигне до вестниците, сигурно в крайна сметка ще ми предявят обвинение.

— Не и ако материалът ги постави в толкова неудобно положение, че единственият им изход е да те върнат на работа.

Тя си наля още ром в чашката, донесена заедно с бутилката. После с пръсти извади кубче лед от водната си чаша, пусна го в рома и няколко пъти разлюля чашката, преди да отпие.

— Лесно ти е да го кажеш. Нали няма да ти се наложи да разчиташ, че ще получат просветление, вместо да те вкарат в затвора.

Поклатих глава.

— Рейчъл, колкото и да са били необмислени или даже незаконни, твоите действия ми спасиха живота — на мен със сигурност, а навярно и на много други. Например на Уилям Шифино и на всички жертви, които този неизвестен извършител няма да убие, след като органите вече знаят за него. Това нищо ли не означава?

— Не разбираш ли, Джак? В Бюрото не ме обичат. Отдавна. Смятаха, че са ме натикали в ъгъла, но аз ги накарах да ме преместят от Южна Дакота. Открих начин да ги принудя, обаче това не им хареса и те не го забравиха. Както с всичко друго в живота. Само един грешен ход и ставаш уязвим. Изчакаха да допусна грешката, която ме направи уязвима, и я използваха. Няма значение колко души може да съм спасила. За това няма категорични доказателства. Но сметката за реактивното гориво? Виж, това е доказателство.