Майкъл Конъли - Плашило

— Кои „ние“?

— Те. Бюрото.

Кимнах. Имаше право. Репортажът в „Таймс“ издънваше работата.

— Тогава по-добре да побързаме, преди да се появят те .

Слязохме от колата. Взех спортното си сако от задната седалка и го облякох в движение. Носех новата риза, която си бях купил предишния ден от магазин на летището, докато чаках самолета на Рейчъл. Бях с вратовръзката от предишния ден. Рейчъл носеше обичайната си „униформа“, тъмносин костюм и тъмна блуза, и имаше внушителен вид, ако и вече да не беше агент.

Трябваше да натиснем един бутон до вратата и да се представим по домофона, преди да ни отворят дистанционно. Озовахме се в малко преддверие и предположих, че сме разговаряли по домофона с жената, която седеше на рецепцията.

— Малко сме подранили — казах аз. — Имаме среща с господин Макгинис в десет.

— Да, госпожа Чавес ще ви разведе из сградата — любезно отвърна рецепционистката. — Сега ще проверя дали е готова да започне няколко минути по-рано.

Поклатих глава.

— Не, имаме среща с господин Макгинис, президента на компанията. Идваме от Лас Вегас, за да се видим с него.

— Съжалявам, но няма да е възможно. Господин Макгинис има неочакван ангажимент и в момента отсъства.

— Как така отсъства? Мислех, че компанията ви желае да привлече нашата кантора за клиент, и искахме да обсъдим конкретните ни изисквания лично с него.

— Един момент да се свържа с госпожа Чавес. Сигурна съм, че тя ще може да отговори на въпросите ви.

Взе слушалката и набра три цифри. Погледнах Рейчъл и тя повдигна вежди. Мислеше си същото като мен. Тук имаше нещо гнило.

Жената каза няколко тихи думи по телефона, затвори, погледна ни и се усмихна.

— Госпожа Чавес ще дойде веднага.

Това „веднага“ отне десет минути. Накрая вратата зад рецепцията се отвори и от нея излезе млада тъмнокоса и тъмнокожа жена. Заобиколи плота и ми подаде ръка.

— Господин Макавой, аз съм Йоланда Чавес, главен асистент на господин Макгинис. Надявам се, няма да възразите да ви разведа из нашата фирма.

Ръкувах се и представих Рейчъл.

— Имаме среща с Деклън Макгинис — заяви тя. — Останахме с впечатлението, че голяма кантора като нашата заслужава вниманието на президента.

— Да, уверявам ви, че бихме искали да станете наши клиенти. Но господин Макгинис е болен. Надявам се да проявите разбиране.

Погледнах Рейчъл, свих рамене и казах:

— Е, щом все пак ще ни разведете наоколо, може да разговаряме с господин Макгинис, когато се почувства по-добре.

Чавес кимна, взе от рецепцията два клипборда и ни ги подаде.

— Първо трябва да получите разрешение за временен достъп. Ако подпишете тази декларация, ще ида да ксерографирам шофьорските ви книжки. И официалното писмо, за което споменахте.

— Наистина ли ви трябват документите ни? — опитах се да възразя.

Безпокоях се, че издадените ни в Калифорния шофьорски книжки може да я смутят, тъй като бяхме казали, че сме от Лас Вегас.

— Такъв е правилникът ни. Изискваме го от всички, които разглеждат фирмата ни. Без изключение.

— Радвам се да го чуя. Просто проверявах.

Усмихнах се. Нейното лице остана сериозно. С Рейчъл й подадохме документите и Чавес ги проучи, за да се увери, че не са фалшифицирани.

— От Калифорния ли сте? Нали казахте, че…

— И двамата работим в кантората отскоро. Аз върша главно детективска работа, а Рейчъл ще отговаря за ИТ — след като реорганизираме ИТ системата си.

И пак се усмихнах. Чавес ме погледна, намести роговите си очила и поиска писмото от новия ми работодател. Извадих го от вътрешния джоб на сакото си и й го подадох. Тя го взе, каза, че ще се върне да ни вземе след десет минути, и излезе.

С Рейчъл седнахме на кушетката под един от прозорците и прочетохме формуляра, закачен за клипбордовете. Имаше кутийки за отмятане и долуподписаният декларираше, че не е служител на конкурентна фирма, няма да прави снимки и няма да разгласява или копира фирмените практики, процедури и тайни, разкрити по време на обиколката.

— Доста са сериозни — отбелязах.

— Конкуренцията в този бизнес е свирепа — съгласи се Рейчъл.

Подписах се и поставих датата. Тя последва примера ми.

— Какво мислиш? — прошепнах и хвърлих поглед към рецепционистката.

— За какво?

— За отсъствието на Макгинис и глупавото обяснение за причината. Първо му изникнал неочакван ангажимент, после бил болен.

Рецепционистката вдигна очи от компютърния екран и ги впери в мен. Не знаех дали ме е чула. Усмихнах й се и тя бързо се наведе над монитора.