Майкъл Конъли - Плашило

Всичко това изглеждаше много внушително, ала нищо не ми се струваше зловещо или свързано с неизвестния извършител. Никой не ми приличаше на Бакенбарда. Никой не ахна, когато ме видя. Всички имаха доста отегчен вид от рутинната поява на евентуални клиенти, развеждани из сградата.

Не зададох никакви въпроси и търпеливо изчаках Чавес да продължи рекламната си реч, обръщайки се главно към Рейчъл, ИТ специалиста на адвокатската кантора. Докато поглеждах към служителите, които усърдно избягваха да забелязват присъствието ни, имах усещането, че всичко това е рутинно до театралност и че когато картата на Чавес е задействала алармения сигнал, те са скрили пасиансите от екраните си, затворили са комиксите и са се изпънали мирно, преди да минем през втората врата. Когато в сградата нямаше външни хора, херметичните шлюзове може би просто стояха отворени.

— Искате ли да отидем във фермата? — попита накрая Чавес.

— Естествено — отвърнах аз.

— Ще ви предам на нашия ГТ, който ръководи информационния център. Налага ми се да проведа още един кратък разговор по телефона, но после ще се върна да ви взема. С господин Карвър ще сте в добри ръце. Той е и нашият ГЕС.

Лицето ми вероятно издаваше, че съм объркан и се каня да задам въпрос.

— Главен технолог и главен експерт по сигурността — отговори Рейчъл, преди да успея да попитам.

— Да — потвърди Чавес. — Той е нашето плашило.

Минахме през поредния шлюз и влязохме в информационния център — слабо осветена зала, подобна на МОЦ, само че с три бюра, всяко с мултиплексен екран. На двете съседни седяха двама младежи, а на третото нямаше никого. Вляво от тях видях отворената врата на кабинет. Бюрата бяха разположени срещу два големи прозореца и стъклена врата, гледащи към просторно ярко осветено помещение с няколко редици сървърни кули. В уебсайта имаше снимка на тази зала. Фермата.

Двамата мъже се завъртяха на столовете си, за да ни погледнат, но почти незабавно се върнаха към работата си. За тях това беше поредният цирк. Носеха ризи и вратовръзки, макар че повече щяха да им отиват тениски и дънки.

— Кърт, мислех, че господин Карвър е в центъра — рече Чавес.

Единият от младежите пак се завъртя към нас — кръглолик хлапак на не повече от двайсет и пет, със смехотворен опит за брада. Беше подозрителен горе-долу колкото цветя на сватба.

— Отиде във фермата да провери сървър седемдесет и седем. Получихме някакъв странен сигнал за него.

Чавес се приближи до пустото бюро, вдигна вградения в него микрофон и натисна бутона на ствола му.

— Господин Карвър, бихте ли се откъснали за няколко минути, за да разкажете на гостите ни за информационния център?

Няколко секунди не последва отговор и тя направи нов опит.

— Чувате ли ме, господин Карвър?

Изтекоха още няколко секунди и от монтирания на тавана високоговорител се разнесе дрезгав глас:

— Да, идвам.

Чавес се обърна към нас с Рейчъл и си погледна часовника.

— Добре. Той ще поеме тази част от обиколката ви и аз ще ви взема след двайсетина минути. С това обиколката ще приключи, освен ако нямате конкретни въпроси за сградата и нашите услуги.

Понечи да си тръгне, но очите й за миг се спряха върху кашончето на стола пред свободното бюро.

— Тези вещи на Фред Стоун ли са? — попита Чавес, без да поглежда двамата младежи.

— Аха — потвърди Кърт. — Не успя да си вземе всичко. Събрахме ги и мислехме да му ги занесем. Ама вчера забравихме.

Чавес се намръщи само за секунда, после се обърна към вратата и излезе. Ние с Рейчъл останахме да чакаме. Накрая видях през стъклото мъж с бяла лабораторна престилка, който се приближаваше по една от пътеките между редиците сървърни кули. Висок, слаб и поне петнайсет години по-възрастен от Бакенбарда. Знаех, че човек може да се дегизира като по-стар. Но също като с по-малкото тегло, трудно можеш да станеш по-млад и нисък. Рейчъл незабелязано ми отправи въпросителен поглед. Поклатих леко глава. „Не е той“.

— Ей го и наш’то плашило — обяви Кърт.

Обърнах се към него.

— Защо го наричате така? Защото е мършав ли?

— Щото пази фермата от ’сичките мръсни гадни птици.

Канех се да попитам какво иска да каже, когато Рейчъл пак осветли невежеството ми.

— Хакери, тролове, вирусоносители. Той отговаря за сигурността на информационната ферма.

Кимнах. Мъжът с лабораторната престилка стигна до стъклената врата и се пресегна към невидимата ключалка вдясно от него. Чух металическо изщракване и той с плъзгане отвори вратата, влезе, затвори я и провери дали се е заключила. От сървърната зала ме лъхна студен въздух. Забелязах, че до вратата има електронен четец за длани — достъпът до самата ферма изискваше нещо повече от обикновената електронна карта. Над четеца беше монтирана кутия със стъклена вратичка, в която имаше два противогаза.