Майкъл Конъли - Плашило

Уестърн Дейта Кънсълтънтс изглеждаше доста скромно на хоризонта на Макелипс Роуд в източния край на Мейса. Намираше се в район, рядко застроен със складове и малки фирми, заобиколени от храсти и кактуси. Едноетажната пясъчножълта сграда беше построена от бетонни тухли и имаше само два прозореца, от двете страни на входа. Номерът бе написан в горния й десен ъгъл, ала нито по фасадата, нито на двора имаше каквито и да било други надписи.

— Сигурен ли си, че е тук? — попита Рейчъл, докато минавахме покрай адреса за пръв път.

— Да. Жената, която ми насрочи срещата, каза, че в имота нямало надписи. Било от съображения за сигурност — не искали да рекламират точно какво има там.

— По-малко е, отколкото си мислех.

— По-голямата част е подземна.

— Да де. Забравих.

Няколко преки след нашата цел имаше кафене, казваше се „Хайтауър Граундс“. Отбих, за да обърна, и повторно минахме покрай Уестърн Дейта. Този път фирмата се намираше от страната на Рейчъл и тя се завъртя на седалката си, за да я разгледа.

— Навсякъде има камери. Една, две, три… общо шест отвън.

— Според уебсайта и отвън, и вътре има камери — отвърнах. — Нали това им е стоката. Сигурност.

— Или наистина, или привидно.

Погледнах я.

— Какво искаш да кажеш?

Рейчъл сви рамене.

— Нищо особено. Просто всички тези камери изглеждат внушително. Обаче ако няма кой да наблюдава през тях, какво се получава?

Кимнах и отговорих:

— Само фасада, под която не се крие нищо.

— Точно така.

— Да обърна ли пак?

— Не, видях достатъчно. Вече съм гладна, Джак.

— Добре. Къде искаш да идем? Когато слизахме от магистралата, подминахме един ресторант за барбекю. Иначе онова кафене е единственото…

— Искам да идем в хотела. Ще си поръчаме румсървиз и ще атакуваме минибара.

Погледнах я и ми се стори, че зървам на лицето й усмивка.

— Добре звучи.

Вече бях въвел адреса на „Меса Верде Ин“ в навигатора и стигнахме само за десет минути. Паркирах зад хотела и влязохме.

Качихме се в стаята, изухме си обувките и пихме ром „Пайрът“ от водни чаши, седнали един до друг и подпрени на многобройните възглавници на леглото.

Накрая Рейчъл въздъхна шумно, сякаш изхвърляше многобройните си днешни разочарования, и повдигна почти празната си чаша.

— Бива си го това.

Кимнах в знак на съгласие.

— И по-рано съм пил. Идва от остров Ангуила на Антилите. Ходих там на меден месец, в Кап Джулука. В стаята имаше бутилка такъв ром. Цяла бутилка, не от онези миниатюрни шишенца. Опукахме я за една нощ. Пихме го чисто, като сега.

— Не ми се слуша за медения ти месец.

— Извинявай. Пък и по-скоро беше като ваканция. Заминахме повече от година след сватбата.

Това прекъсна разговора за известно време. Загледах се в Рейчъл в огледалото на стената срещу леглото. След няколко минути тя поклати глава, сякаш в ума й се е загнездила някаква лоша мисъл.

— Знаеш ли, Рейчъл. Майната им — казах. — За всяка бюрокрация е характерно да елиминира свободомислещите и работещите, хората, от които всъщност имат най-голяма нужда.

— Не ми пука какво е характерно за всяка бюрокрация. Аз бях агент от ФБР, по дяволите! Какво ще правя сега? Какво ще правим сега?

Хареса ми, че накрая използва множествено число.

— Ще измислим нещо. Кой знае, може да обединим способностите си и да станем частни детективи. Вече си го представям. „Уолинг и Макавой, дискретни разследвания“.

Тя пак поклати глава, но този път накрая се усмихна.

— Е, благодаря, че постави името ми първо на вратата.

— А, не се бой, ти си шефът. Ще използваме снимката ти и на билбордовете. Това ще ни осигури клиенти.

Сега вече тя наистина се засмя. Не знаех дали е ромът, или думите ми, но нещо я ободряваше. Оставих чашата си на нощното шкафче и се обърнах към нея. Очите ни бяха само на сантиметри разстояние.

— Винаги ще те поставям на първо място, Рейчъл. Винаги.

Този път тя ме хвана за тила и ме притегли за целувка.

След като се любихме, Рейчъл изглеждаше освежена, докато аз се чувствах напълно изтощен. Тя скочи гола от леглото, отиде при куфара си, отвори го и започна да рови вътре.

— Не се обличай — помолих я. — Не може ли да си полежим още малко?

— Няма да се обличам. Донесох ти подарък и знам, че е някъде тук… а, ето го.

Върна се при леглото и ми подаде черна филцова торбичка от бижутериен магазин. Отворих я и извадих сребърна верижка, на която висеше посребрен куршум.

— Сребърен куршум?! Да не преследваме върколак или нещо от този род?