Майкъл Конъли - Плашило

След като помълча, отново му благодари и затвори.

— Никой не е настанен в тези стаи. Стълбището води на паркинга.

— Смяташ, че е онзи тип с бакенбардите, така ли?

Рейчъл седна на стола.

— Възможно е. Който и да е, сигурна съм, че отдавна вече го няма.

Замислих се за големите му слънчеви очила, за шофьорските ръкавици и каубойската шапка. Буйните бакенбарди почти изцяло покриваха останалата част от лицето му и отвличаха вниманието от всякакви други отличителни черти. Осъзнах, че ако се наложи да го опиша, мога да си спомня само шапката, косата, ръкавиците, очилата и бакенбардите — лесно отстраними или заменими елементи на дегизировка.

— Господи! Как е възможно? Как е научил за мен и как ме е открил? Става дума за по-малко от едно денонощие, а той вече седи до мен на ротативките!

— Ела да слезем долу и да ми покажеш машината, на която е играл. Може да успеем да свалим отпечатъците му.

Поклатих глава.

— Няма начин. Носеше шофьорски ръкавици.

Пак поклатих глава, по-скоро на себе си, отколкото на Рейчъл.

— Как е успял да се добере до мен?

— Трикът с имейла от секретарката на директора на затвора показва, че притежава известни умения. Според мен е разумно да приемем, че е проникнал в твоите имейл акаунти.

— Но това не обяснява как изобщо е научил за мен. За да проникне в имейла ми, трябва да е знаел за мен. — Ядосано ударих с длан по леглото. — Добре, нямам представа как е научил за мен, но снощи аз все пак пратих няколко имейла. На моя редактор и на колежката, с която работим по този материал. Съобщих им, че положението се е променило и тръгвам по гореща следа за Вегас. Днес разговарях с редактора ми и според него той не е получавал нищо.

Рейчъл многозначително кимна.

— Унищожаване на изходящи съобщения. Това попада в категорията изолиране на жертвата. Колежката ти получила ли е имейла?

— Не знам, защото не отговаря нито на телефон, нито на имейл и не…

Млъкнах и я погледнах.

— Какво има? — попита тя.

— Днес не е отишла на работа. Не се е обаждала и никой не може да се свърже с нея. Даже пратили някого в апартамента й, но никой не отворил.

Рейчъл скочи от стола.

— Трябва да се върнем в Лос Анджелис, Джак. Хеликоптерът чака.

— Ами моята среща?

— Ами колежката ти?

Засрамено кимнах и станах от леглото. Беше време да тръгваме.

Нямах представа къде живее Анджела Кук. Разказах на Рейчъл каквото знаех за нея, включително за нездравия й интерес към случая с Поета. Споменах и за блога й, който не бях чел. Рейчъл предаде цялата информация на друг агент в Лос Анджелис, преди да се качим на военния хеликоптер и да потеглим на юг към военновъздушната база „Нелис“.

По време на полета носехме слушалки, които заглушаваха рева на двигателя, но не ни позволяваха да разговаряме по друг начин, освен с жестове. Рейчъл взе документите, които носех, и прекара един час в занимание с тях. Сравняваше заключенията от аутопсията и докладите от местопрестъплението от делата на Дениз Бабит и Шарън Огълви и си водеше записки в бележник. Отдели много време на ужасните фотоси на убитите, заснети на местопрестъплението и масата за аутопсии.

От своя страна, през повечето време аз си напрягах ума и се опитвах да си обясня как е възможно всичко това да се случи толкова бързо. И по-конкретно, как този убиец е започнал да ме преследва, след като едва бях тръгнал по дирите му. Когато кацнахме в „Нелис“, ми се струваше, че съм измислил нещо, и чаках възможност да го споделя с Рейчъл.

Незабавно ни прехвърлиха в самолет, чиито единствени пътници бяхме ние. Седнахме един срещу друг и пилотът съобщи на Рейчъл, че я търсят по телефона. Закопчахме предпазните колани, тя вдигна слушалката и машината моментално рулира към пистата. Командирът на полета ни съобщи по аудиоуредбата, че ще се приземим в Лос Анджелис след час. Нищо не може да се сравнява с могъществото на федералните власти, помислих си. Ето как трябва да се пътува. Освен че… Самолетът беше малък, а аз не обичам да летя с малки самолети.

Рейчъл мълчаливо слушаше събеседника си, после му зададе няколко въпроса, затвори и каза:

— Анджела Кук не си е вкъщи. Не могат да я открият.

Не отговорих. Под лъжичката ме бодна леден страх за Анджела, който дори се усили, докато излитахме — издигахме се по-вертикално, отколкото бях свикнал с пътническите самолети. За малко да раздера страничните облегалки с нокти. Когато набрахме височина, най-после заговорих: