Майкъл Конъли - Плашило

През две машини от мен седна друг комарджия. Не му обърнах внимание, обаче по някое време той реши, че му е приятно да си бъбри, докато губи парите си, и ме попита словоохотливо:

— По курви ли си тук?

Погледнах го. Беше трийсетинагодишен, с големи бакенбарди и мръсноруса коса. Носеше прашна каубойска шапка, кожени шофьорски ръкавици и огледални очила, въпреки че бяхме на закрито.

— Моля?

— Край града имало няколко бардака. Чудех се в кой от тях са най-готините курви. Идвам чак от Солт Лейк Сити.

— Нямам представа.

Отново насочих вниманието си към ротативката и се опитах да се съсредоточа върху въпроса какво да задържа и какво да изхвърля. Имах асо, тройка, четворка и деветка спатия с асо купа. Дали да опитам да направя флош, или да проявя предпазливост, да запазя чифта и да се надявам на трето асо или още един чифт?

— Не гони дивото, за да не изтървеш питомното — пак се обади Бакенбарда.

Погледнах го и той кимна в знак, че мъдрият му съвет е безплатен. Виждах отражението на екрана си в огледалните му очила. Само това ми трябваше — някой да ме учи на покер. Запазих спатиите, изхвърлих асото купа и натиснах бутона за теглене. Електронният бог раздаде картите. Получих вале спатия и флотът ми спечели седем към едно. Жалко, че играех с толкова малки залози.

Натиснах бутона за осребряване на печалбата и се заслушах в звъна на четиринайсет долара в монети по двайсет и пет цента, сипещи се в ламариненото легенче. Събрах ги в пластмасова чаша и се изправих, като оставих Бакенбарда при ротативките.

Занесох центовете на касата и помолих да ги уедрят. Вече нямах желание да играя с жълти стотинки. Щях да инвестирам печалбата си в още две бири и да ги занеса в стаята си. Можех да понапиша още някой ред и да се подготвя за утрешната среща. Щях да разговарям с човек, лежал в затвора повече от година за убийство, което бях убеден, че не е извършил. Очакваше ме прекрасен ден, страхотно начало на мечтата на всеки журналист — да освободи невинен човек от несправедливо задържане.

Докато чаках асансьора във фоайето, държах бутилките така, че да не се виждат, в случай че нарушавам някакво хотелско правило. Влязох, натиснах бутона и застанах във вътрешния ъгъл. Вратата започна да се затваря, но в последния момент в пролуката се пъхна облечена в ръкавица ръка, улучи инфрачервения лъч и вратата отново се отвори.

В кабината се вмъкна моето приятелче Бакенбарда и понечи да натисне бутона на таблото, но после отдръпна ръка и ме осведоми:

— Ей, аз съм на същия етаж!

— Чудесно.

Той застана в срещуположния ъгъл. Бях сигурен, че ще каже нещо, и нямаше как да го избегна. Просто зачаках й не останах разочарован.

— Ей, приятел, не исках да ти развалям кефа на ротативките. Бившата ми викаше, че много съм дрънкал. Сигур затуй вече не сме женени.

— Няма проблем — отвърнах. — И без това имам работа.

— Значи си тук служебно, а? Каква работа те е довела в тоя пущинак?

Ето пак, помислих си. Асансьорът се движеше толкова бавно, че щях по-бързо да се кача по стълбището.

— Утре имам среща в затвора.

— Ясно. Да не си адвокат на някой от ония?

— Не. Журналист съм.

— Хмм, журналист значи. Е, успех. Поне после ще си идеш у дома, а не като нещастниците в панделата.

— Да бе, голям съм късметлия.

Когато наближихме четвъртия етаж, застанах с лице към вратата, ясен знак, че съм приключил разговора и искам да си отида в стаята. Асансьорът спря и сякаш мина цяла вечност, докато вратата най-после започне да се отваря.

— Приятна вечер. — С тези думи излязох и тръгнах наляво. Стаята ми беше третата по коридора.

— И на теб, готин — извика подире ми Бакенбарда.

Трябваше да прехвърля двете бири в другата си ръка, за да извадя ключа. В това време видях, че онзи върви след мен. Обърнах се и погледнах надясно. Преди изхода за стълбището имаше само още три стаи. Обзе ме лошото предчувствие, че вечерта този тип ще почука на вратата ми, за да ми предложи да слезем долу на по бира или да отидем по курви. Веднага щом си влезех, щях да си събера багажа и да се обадя на рецепцията да ме прехвърлят в друга стая. Той не знаеше името ми и нямаше да успее да ме намери.

Накрая пъхнах ключа в ключалката и отворих вратата. Погледнах назад към Бакенбарда и му кимнах на прощаване. На лицето му се изписа странна усмивка.

— Здравей, Джак — неочаквано се разнесе глас от стаята ми.

Рязко се извъртях и видях жена, която се изправяше от стола до прозореца. Веднага я познах — Рейчъл Уолинг. Имаше чисто делови вид. Усетих, че Бакенбарда минава зад мен и продължава към стаята си.