Майкъл Конъли - Плашило

— В девет — изсумтях. — Вие ще бъдете ли тук?

— Лично ще дойда, за да уредя посещението.

— Можете ли да ми обясните защо не е възможно да се срещна с него днес?

— Не. Тази информация е поверителна.

За последен път гневно поклатих глава.

— Благодаря, господин капитан. До утре.

— Ще ви чакам.

Върнах се във взетата си под наем кола, въведох хотел „Невада“ в навигационната система, последвах напътствията и след половин час бях там. Спрях на паркинга и изпразних джобовете си, преди да реша дали да вляза. Имах в наличност двеста четирийсет и осем долара. Знаех, че трябва да отделя най-малко седемдесет и пет за бензин, за да стигна до летището във Вегас. Можех да се храня в евтини заведения, докато се прибера, обаче щяха да са ми нужни още четирийсет долара за таксито от аерогарата до вкъщи. Оставаха ми около сто за хотела. Плъзнах поглед по стъпаловидно разположените му шест етажа и заключих, че ще са ми достатъчни. Слязох, взех си сака и тръгнах към входа.

Наех стая на четвъртия етаж за четирийсет и пет долара, спретната и чиста, със сравнително удобно легло. Беше още четири следобед, прекалено рано, за да вложа остатъка от състоянието си в алкохол, затова извадих новия си мобилен телефон и се заех да изразходвам предплатените си минути. Първо позвъних на Анджела Кук, и на мобилния, и на служебния й номер. Не отговори и на двата. Оставих еднакво съобщение, после преглътнах гордостта си и се обадих на Алън Прендъргаст. Извиних му се за избухването си и грубия си език. Опитах се спокойно да му обясня какво става и на какъв натиск съм подложен. Той отговаряше едносрично и каза, че имал съвещание. Обещах да му пратя заглавие за новия репортаж, ако намеря интернет връзка, и редакторът ми отговори да не бързам.

— Прендо, трябва да пуснем материала в петъчния брой, иначе всички ще разполагат с него.

— Виж, поставих въпроса на планьорката. Трябва да действаме предпазливо. Ти скиташ из пустинята, Анджела направо изчезна. Обезпокоени сме, честно казано. Трябваше вече да е тук. Така че се върни колкото може по-скоро и всички ще седнем и ще видим какво е положението.

Може би пак щях да се ядосам, че се отнася така с мен, обаче бях научил от Прендъргаст нещо по-важно. Анджела.

— Никаква вест ли няма от нея? Цял ден?

— Абсолютно нищо. Пратих репортер в апартамента й да види дали е там, но никой не отговарял. Не знаем къде е.

— Досега случвало ли се е да изчезне?

— Няколко пъти със закъснение ми се е обаждала, че е болна. Сигурно махмурлук или нещо подобно. Но поне ми се обаждаше. Но не и този път.

— Виж, ако Анджела се свърже с някого, ще ми съобщите, нали?

— Имаш ли монети за телефон? — попита Прендъргаст. Прозвуча като предложение за примирие.

— Да. До скоро.

Затворих и се замислих за изчезването на Анджела. Започвах да се питам дали не е свързано с всичко останало. С кредитните ми карти например. Струваше ми се малко пресилено, защото не виждах къде може да е връзката.

Огледах хотелската стая. На масичката имаше брошура, в която пишеше, че хотелът е на повече от седемдесет и пет години и някога бил най-високата сграда в цяла Невада. По онова време медните рудници бяха довели до разцвета на Или и никой не беше чувал за Лас Вегас. Онези дни отдавна бяха отминали.

Включих лаптопа си и използвах безплатния безжичен интернет на хотела, за да проверя отново дали няма да успея да отворя имейла си. Системата обаче отхвърляше паролата ми и след третия опит се отказах. Вече бях сигурен, че онзи, който е анулирал кредитните ми карти и е прекъснал мобилния ми телефон, е сменил и паролата.

— Невероятно! — изпъшках.

След като не успях да установя контакт с външния свят, се съсредоточих върху вътрешния. Отворих нов файл, извадих ръкописните си бележки и започнах да обобщавам събитията от деня. Това ми отне доста повече от час, но когато свърших, имах стабилен репортаж от трийсет реда. И си го биваше. Може би най-добрият ми текст от години.

След като го прочетох и го редактирах, установих, че съм огладнял. Затова за пореден път преброих финансите си и излязох от стаята, като се уверих, че вратата е заключена. Минах през казиното и влязох в бара с ротативките. Поръчах си бира и стек сандвич и седнах на ъглова маса с изглед към машините за източване на пари.

Огледах се. Мисълта да прекарам още дванайсет часа в това унило градче ме потискаше. За съжаление, нямах голям избор. Бях заседнал тук до сутринта.

Отново направих проверка на наличността и реших, че имам достатъчно за още една бира и фишек монети по двайсет и пет цента за ротативките. Седнах близо до входа на фоайето и се заех да пускам монетите си в електронната покер машина. Изгубих първите седем раздавания, преди да направя фул и непосредствено след това флош и кента. Съвсем скоро вече обмислях дали да си позволя трета бира.