Майкъл Конъли - Плашило

След секунда чух:

— Агент Уолинг.

Тя беше. От няколко години не бях чувал гласа й по телефона, ала нямаше съмнение.

— Ало? Уолинг на телефона. Какво обичате?

— Рейчъл, аз съм. Джак.

Сега пък тя не отговори веднага.

— Как си? — попитах, за да запълня паузата.

— Защо ми се обаждаш, Джак? Нали се уговорихме, че ще е най-добре да не се чуваме.

— Знам… но имам нужда от помощта ти. В беда съм, Рейчъл.

— И очакваш да ти помогна?! Каква беда?

Една кола профуча покрай мен поне със сто и шейсет. Имах чувството, че стоя на едно място.

— Дълга история. В Невада съм. В пустинята. Работя по един случай. На свобода е убиец, за когото никой не подозира. Имам нужда някой да ми повярва и да ми помогне.

— Джак, аз не съм човекът, който ти трябва, и ти го знаеш. Не мога да ти помогна. И в момента имам работа. Трябва да свършваме.

— Рейчъл, не затваряй! Моля те…

Тя не отговори веднага, но и не прекъсна връзката. Зачаках.

— Джак… май наистина си загазил. Какво става?

— Не знам. Някой си играе с мен. Телефонът ми, имейлът ми, банковите ми сметки — пътувам през пустинята и даже нямам валидна кредитна карта.

— Къде отиваш?

— В „Или“. За да се срещна с един човек.

— В затвора ли?

— Да.

— Чакай да позная. Някой ти се е обадил, казал ти е, че е невинен, и ти си се втурнал натам с надеждата да докажеш, че истинските ченгета пак са сбъркали, така ли?

— Не, нищо подобно. Виж, Рейчъл, този тип души жени и ги оставя в автомобилни багажници. Прави с тях ужасни неща — и го прави безнаказано поне от две години.

— Четох репортажа ти за момичето в багажника, Джак. Убил го е член на улична банда, който си е признал.

При мисълта, че тя чете публикациите ми, ме обзе неочаквано вълнение. Това обаче не ми помагаше да я убедя.

— Не вярвай на всичко, което четеш във вестника, Рейчъл. Сега съм на път да открия истината и имам нужда от някого, някой от правоохранителните органи, който да се заеме…

— Знаеш, че вече не се занимавам с психологически профили. Защо ми се обаждаш?

— Защото ти имам доверие.

Думите ми я накараха да замълчи задълго. Нямах намерение да проговоря пръв.

— Как така? — попита тя накрая. — Не сме се виждали от много отдавна.

— Въпреки това. След всичко, което преживяхме тогава, винаги ще ти имам доверие, Рейчъл. И знам, че можеш да ми помогнеш… а сигурно и да подобриш собственото си положение.

— Какво искаш да кажеш? Не, почакай, не ми отговаряй. Няма значение. Моля те, не ме търси повече, Джак. Така или иначе не мога да ти помогна. Тъй че, успех и се пази. Всичко хубаво.

И затвори.

Близо минута продължих да държа телефона до ухото си. Може би се надявах Рейчъл да промени решението си и да ми позвъни. Но това не се случи и след малко го пуснах в поставката за чаши между седалките. Нямаше с кого повече да разговарям.

Колата, която ме беше изпреварила, изчезна зад поредното възвишение в далечината пред мен. Почувствах се съвсем сам, захвърлен на повърхността на луната.

Както с повечето хора, които влизат през портала на щатския затвор „Или“, късметът ми не проработи. Пуснаха ме през входа за адвокати и следователи и показах писмото от Уилям Шифино на дежурния капитан. Въведоха ме в стая за посещения, където чаках двайсет минути да доведат Брайън Огълви. Но когато вратата се отвори, на прага отново се появи дежурният. Без Огълви.

— Господин Макавой, боя се, че днес няма да можем да го осъществим — каза капитанът.

В първия момент си помислих, че са разкрили измамата. Че са ме изобличили като репортер, а не детектив, работещ за адвокат.

— Какво искате да кажете? Всичко беше уредено. Нося писмото от адвоката. Видяхте го. Той ви прати и факс, за да ви предупреди за идването ми.

— Да, получихме факса и бях готов да доведа затворника, само че в момента той не е на разположение. Елате утре и ще се срещнете с него.

Ядосано поклатих глава. След всички проблеми, които ми се бяха струпали днес, това преля чашата. Още малко и щях да избухна и този капитан щеше да бъде разкъсан от експлозията.

— Вижте, пътувах четири часа от Вегас, за да се срещна с този човек. А сега вие ми казвате да се върна там, откъдето съм дошъл, и утре пак да дойда, така ли?

— Не ви казвам да се върнете във Вегас. Ако бях на ваше място, щях да отида в града и да отседна в хотел „Невада“. Не е лошо място. Има казино, а повечето вечери и дискотека. Настанете се там, елате пак утре сутрин и ще ви доведа вашия човек. Обещавам.

Безпомощно поклатих глава. Нямах никакъв избор.