Майкъл Конъли - Плашило

— Рейчъл? Какво правиш тук?

— Влез и затвори вратата, моля те.

Все още смаян, се подчиних. Откъм коридора чух да се затръшва друга врата. Бакенбардът беше влязъл в своята стая.

— Как се озова тук?

— Седни и ще ти обясня всичко.

Преди дванайсет години бях имал кратка, страстна и както биха се изразили някои, непристойна връзка с Рейчъл Уолинг. Макар че преди известно време бях видял нейни снимки във вестниците, когато помогна на ЛАПУ да открие и убие издирван престъпник в Ехо Парк, не се бяхме срещали лично, откакто преди близо десетилетие седяхме заедно в една съдебна зала. Въпреки това през тези десет години почти не минаваше ден, без да си мисля за нея. Тя беше причината, може би най-важната, да смятам онзи период за кулминация на живота си.

Почти не беше остаряла през това време, макар да знаех, че не й е било леко. Рейчъл плати за връзката си с мен с петгодишно „изгнание“ в един затънтен офис на ФБР в Южна Дакота. От психологически профили и преследване на серийни убийци я бяха пратили да разследва пиянски убийства в индиански резервати.

Но тя се измъкна от дъното и от пет години работеше в някакъв секретен разузнавателен отдел в Лос Анджелис. Обадих й се, когато научих за това, и ме свързаха с нея, ала Рейчъл ме отряза. Оттогава я следях отдалече, когато можех. А сега тя седеше пред мен в хотелската ми стая насред пустинята. Понякога животът поднася странни изненади.

Като оставим смайването ми от появата й, не можех да престана да я зяпам и да се усмихвам. Рейчъл запази деловото си изражение, но виждах, че й тя не откъсва поглед от мен. Не се случва често да си толкова близо до някогашен любим.

— Кой беше онзи в коридора? — попита тя. — С фотограф ли си дошъл?

Обърнах се и погледнах към вратата.

— Не, сам съм. И не знам кой е. Просто ме заговори долу в казиното. Прибираше се в стаята си.

Рейчъл рязко мина покрай мен, отвори вратата и надникна в коридора. После я затвори и попита:

— Как се казва?

— Нямам представа. Не проявих желание да разговарям с него.

— В коя стая е?

— И това не знам. Какво става? Защо си тук?

Посочих леглото. Лаптопът ми беше отворен и наоколо бяха пръснати записките ми, копията на съдебните документи, които бях получил от Шифино и Майър, и разпечатките от издирването на Анджела Кук в интернет. От купчината липсваше само транскрибираният запис на разпита на Уинслоу, и то само защото беше прекалено тежък да го мъкна с мен.

Не бях оставил леглото си в този вид.

— И си ми ровила в нещата? Рейчъл, помолих те за помощ. Не съм те молил да влизаш с взлом в стаята ми и…

— Виж, просто седни, моля те!

Имаше само един стол и на него седеше тя. Седнах на леглото, намусено затворих лаптопа и събрах листовете. Рейчъл ме гледаше. После каза:

— Искаш обяснения? Показах служебната си карта на управителя и го помолих да ме пусне в стаята ти. Казах му, че е възможно да те заплашва опасност.

Смутено поклатих глава.

— За какво говориш? Никой не знае, че съм тук.

— На твое място нямаше да съм толкова сигурна. Ти ми каза, че отиваш в тукашния затвор, нали така? Още на кого си казал? Кой друг знае?

Нямам представа. Моят редактор. А, и във Вегас има един адвокат, той също знае. Никой друг.

Тя кимна.

— Уилям Шифино. Да, разговарях с него.

— Разговаряла си с него?! Какво става тук?

Рейчъл изхъмка. Знаеше, че трябва да ми обясни какво става, въпреки че това нарушаваше правилата на ФБР. Премести стола в средата на стаята и седна срещу мен.

— Добре, когато днес ми се обади, не успях да разбера много от думите ти, Джак. Явно пишеш по-добре, отколкото разказваш. Така или иначе, запомних онази част за кредитните ти карти, банковите ти сметки, мобилния ти телефон и имейла ти. Макар да ти отговорих, че не мога да ти помогна, след като затворих, се замислих и ме обзе безпокойство.

— Защо?

— Защото гледаш на всичко това като на някакво неудобство. Като на ужасно съвпадение, което просто те е сполетяло, докато си на път и работиш по материала за този предполагаем убиец, който няма нищо общо със случилото се с теб.

— Не става въпрос за предположения. Ти обаче намекваш, че нещата може да са свързани, така ли? Невъзможно. Човекът, когото издирвам, няма откъде да знае, че съм тук и вървя по следите му.

— Не бъди толкова сигурен, Джак. Това е класически ловен метод. Изолираш жертвата си и я нападаш. В днешното общество изолирането на някого означава да го извадиш от зоната му на удобство, от познатата му среда, и после да прекъснеш връзката му със света. Мобилен телефон, интернет, кредитни карти, пари…