Майкъл Конъли - Плашило

Кимнах и си казах: „Да, накарай досадната Агнес да поработи за мен. Пада й се“. После попитах:

— Може ли да ви задам един въпрос?

— Разбира се.

— Преди да се появя и да ви покажа всичко това, вярвахте ли, че Брайън Огълви е виновен?

Шифино вирна брадичка, докато размишляваше.

— Няма да публикувате отговора ми, нали?

Свих рамене. Не че не исках, но щях да се задоволя с онова, което ми се предлагаше.

— Щом така желаете.

— Е, добре, за репортажа ще ви кажа, че още отначало бях убеден в невинността на Брайън. Просто нямаше начин да е извършил това ужасяващо престъпление.

— А неофициално?

— Мислех, че е виновен. Само това можеше да ми помогне да преживея загубата на делото.

Отбих се да похапна в „Севън Илевън“, купих си мобилен телефон с предплатена карта и поех на север през пустинята по шосе 93 към щатския затвор „Или“.

Пътят минаваше покрай военновъздушната база „Нелис“ и се вливаше в шосе 50. Скоро започнах да разбирам защо го наричат „най-самотния път в Америка“. Наоколо се виждаше само гола пустош. Планински зъбери, лишени от всякаква растителност, се издигаха и изчезваха. Единствените следи от цивилизация бяха двулентовият асфалтов път и електропроводите, които прехвърляха планинските хребети — железните кули напомняха на извънземни великани.

Използвах новия си телефон, за да се обадя в кредитните компании и да попитам защо картите ми са невалидни. Всеки път получавах един и същи отговор. Снощи съм бил съобщил, че картата е открадната, и така временно съм блокирал сметката. Бил съм влязъл в уебстраницата на компанията и съм отговорил вярно на всички тайни въпроси.

Опитах се да ги убедя, че не съм съобщавал за откраднати карти. Нямаше полза. Направил го беше някой друг и този някой знаеше номерата на сметките ми, домашния ми адрес, рождената ми дата, моминското име на майка ми и номера на социалната ми осигуровка. Настоях сметките да бъдат отворени и оттатък ме увериха, че с удоволствие ще го направят. Има-ше само един проблем. Новите кредитни карти трябваше да се пратят на домашния ми адрес. Това щеше да отнеме време и дотогава не можех да ползвам кредит. Бях прецакан тотално.

След това позвъних в моята лосанджелиска банка и се сблъсках с вариант на същата схема, ала с още по-тежки последици. Имаше една добра и една лоша новина. Дебитната ми карта продължаваше да е валидна. Само че в спестовната и чековата ми сметка нямаше пари, от които да тегля. Снощи съм бил използвал опцията за електронно банкиране, за да прехвърля всичките си пари в чековата сметка, и после съм превел цялата сума на фондацията „Намисли си желание“. Бях разорен. Но във фондацията „Намисли си желание“ сигурно ме обожаваха.

Затворих телефона и изкрещях с цяло гърло. Какво се случваше с мен? Във вестника постоянно пускаха репортажи за открадната самоличност. Този път обаче жертвата бях аз и не можех да го повярвам.

В единайсет се обадих във „Вътрешни новини“ и научих, че нанесеният ми удар не се ограничава само с банките. Свързаха ме с Алън Прендъргаст и усетих, че в гласа му кипи нервна енергия. От личен опит знаех, че това го кара да повтаря думите си.

— Къде си, къде си? Някой трябва да отрази тая история с пасторите, а не мога да открия никого!

— Нали ти казах, във Вегас съм. Къде е…

— Във Вегас! Във Вегас? Какво правиш във Вегас?

— Не получи ли имейла ми? Вчера ти пратих имейл, преди да си тръгна.

— Не съм го получил. Ти просто изчезна, обаче вчера не ме интересува. Интересува ме днес. Кажи ми, че си на летището, Джак. Кажи ми, че след час пристигаш в Лос Анджелис.

— Не съм на летището, а вече не съм и във Вегас. Намирам се на най-самотния път в Америка, насред пустинята. Какво правят пасторите?

— Какво да правят, по дяволите? Провеждат голяма демонстрация в Родия Гардънс срещу Лосанджелиското полицейско управление и ще я отразят в цялата страна. Само че ти си във Вегас и не мога да се свържа с Кук. Какво правиш там, Джак? Какво правиш?

— Обясних ти в имейла, който не си прочел. Репортажът…

— Редовно си проверявам пощата — рязко ме прекъсна Прендъргаст. — Не съм получавал имейл от теб. Категорично.

Понечих да възразя, че греши, обаче се сетих за кредитните си карти. Щом някой беше успял да прекрати кредита ми и да източи банковите ми сметки, спокойно можеше да е влязъл и в имейла ми.

— Виж, Прендо, става нещо. Кредитните ми карти са невалидни, телефонът ми е прекъснат, а сега ти ми казваш, че имейлът ми не е стигнал до теб. Нещо не е наред. Аз…