Майкъл Конъли - Плашило

— За последен път те питам, Джак. Какво правиш в Невада?

Въздъхнах и погледнах през страничния прозорец. Пустинният пейзаж сигурно не се беше пременил от зората на човечеството и нямаше да се промени дълго, след като човечеството изчезне.

— Случаят с Алонзо Уинслоу има развитие. Открих, че не го е извършил той.

— Не го е извършил ли? Не го е извършил ? Искаш да кажеш, убийството на онова момиче ли? Какви ги говориш, Джак?

— Да, на момичето. Не го е убил той. Уинслоу е невинен, Алън, и мога да го докажа.

— Той е направил самопризнания, Джак. Спомни си собствената си публикация!

— Да, защото така казаха ченгетата. Обаче аз прочетох така наречените самопризнания и той признава само, че е откраднал колата и парите й. Когато задигнал колата, не знаел, че трупът е в багажника.

— Джак…

— Чуй ме, Прендо, успях да свържа убийството с друг случай във Вегас. Същият е. Удушена жена, трупът е оставен в багажник. И тя е стриптийзьорка. За убийството й в затвора лежи човек. Той също не го е извършил. В момента отивам да се срещна с него. Налага се да приключа с репортажа и писането до четвъртък. Трябва да го пуснем в петък, защото тогава всичко ще стане известно.

Последва дълго мълчание.

— Прендо? Чуваш ли ме?

— Да, Джак. Трябва да го обсъдим.

— Нали вече го обсъдихме. Къде е Анджела? Би трябвало да може да се справи с пасторите. Днес е неин ред.

— Ако знаех къде е, щях да я пратя с фотограф в Родия Гардънс. Още не е дошла. Преди да си тръгне снощи ми каза, че на идване ще се отбие в Паркър Сентър да провери има ли нещо ново. Само че днес така и не се появи.

— Сигурно проучва Дениз Бабит. Търсил ли си я?

— Търсих я, естествено. Търсих я . Оставих й съобщения, но нямам отговор. Сигурно си мисли, че ти си тук, затова не ми се обажда.

— Виж, Прендо, това тук е много по-важно от демонстрацията на пастор Тречър, разбираш ли? Прати някой общ репортер. Това тук е голяма бомба. На свобода е убиец, който е минал под радара на ченгетата, ФБР и всички останали. Един вегаски адвокат ще подаде в петък искане за съдебно заседание, което ще разкрие цялата история. Трябва да го изпреварим, него и другите медии. Ще разговарям с онзи човек в затвора и после веднага се връщам. Не знам кога ще успея да вляза при него. Пътят до Вегас е дълъг и нямам представа кога ще хвана самолета. За щастие билетът ми за обратния полет е валиден. Купих го, преди някой да анулира кредитните ми карти.

Отново ми отговори мълчание.

— Прендо?

— Виж, Джак — отвърна той и гласът му за пръв път от началото на разговора прозвуча спокойно. — И двамата сме наясно с положението. Нищо няма да промениш.

— За какво говориш?

— За работата ти в „Таймс“. Ако си мислиш, че ще направиш репортаж, който ще те спаси от уволнение, съмнявам се, че ще успееш.

Беше мой ред да замълча. Гневът напираше в гърлото ми.

— Чуваш ли ме, Джак? Чуваш ли ме?

— Да, чувам те, Прендо, и имам само един отговор за теб. Върви на майната си. Не си измислям тази история, не разбираш ли? Всичко е истина! Пътувам в пустинята и не съм сигурен нито кой ме е прецакал нито защо.

— Добре, добре. Успокой се. Само се успокой става ли? Не намеквам, че…

— Не намекваш друг път! Не бил намеквал. Ти направо го каза.

— Виж, няма да разговарям с теб, ако ще ми държиш такъв език. Може ли да приказваме културно? Културно.

— Знаеш ли, Прендо, имам да се обаждам на други хора. Щом не искаш репортажа или си мислиш, че си измислям, ще намеря кой да го публикува, чат ли си? Най-малко очаквах собственият ми зам да ми забие нож в гърба.

— Не, Джак, няма нищо подобно.

— Напротив, Прендо. Майната ти. До скоро.

Затворих и за малко да изхвърля телефона през прозореца. После обаче си спомних, че нямам пари за нов. Няколко минути стисках зъби и се мъчех да се овладея. Трябваше да проведа още един разговор и исках да съм спокоен.

Загледах се в синкавосивите планини в далечината, в примитивната им сурова красота. Бяха насечени от ледници преди десет милиона години, ала бяха оцелели и вечно щяха да се извисяват към слънцето.

Извадих неработещия телефон от джоба си и отворих списъка с контактите си. Намерих номера на ФБР в Лос Анджелис, набрах го от другия апарат и помолих централата да ме свържат с агент Рейчъл Уолинг. Мина известно време, докато ме прехвърлят, но щом се разнесе сигналът, оттатък вдигнаха незабавно.

— Разузнаване — каза мъжки глас.

— Може ли да говоря с Рейчъл?

Казах го колкото може по-спокойно. Този път не помолих да повикат агент Рейчъл Уолинг, защото не исках да ме попитат кой съм и така да й дам възможност да не ми се обади. Надявах се просто да ме помислят за друг агент.