Майкъл Конъли - Плашило

Опитах, ала не обичам да се размотавам. Извадих лаптопа от чантата си и го включих.

— Имате ли безжичен интернет?

— Да.

— Може ли да го ползвам, за да си проверя имейла? Само за няколко минути.

— Не, съжалявам.

Зяпнах я за миг.

— Моля?

— Казах, не. Достъпът е секретен и ще трябва да поискате разрешение от господин Шифино.

— Бихте ли го попитали, когато му се обадите, за да му съобщите, че го чакам?

— При първа възможност.

Усмихна ми се делово и се върна към работата си. След малко телефонът иззвъня. Рецепционистката разтвори книгата си с приемни часове, насрочи среща на клиент и му обясни за кредитните карти, които приемат срещу предлаганите от тях правни услуги. Това ми напомни за положението с моите кредитни карти и взех едно от юридическите списания на масичката в опит да се разсея.

Казваше се „Невада Лигъл Ривю“ и се пръскаше по шевовете от реклами на адвокати и правни услуги като транскрибиране и съхранение на информация. Имаше и статии за правни казуси, повечето свързани с лицензиране на казина и престъпления срещу тях. Двайсетина минути, след като се зачетох в публикация за юридическо оспорване на закона, забраняващ отваряне на публични домове в Лас Вегас и окръг Кларк, вратата на офиса се отвори и влезе мъж. Кимна ми и погледна рецепционистката, която отново разговаряше по телефона.

— Един момент — каза тя в слушалката и ме посочи.

— Господин Шифино, този човек няма насрочен час. Казва, че е репортер от Лос Анджелис. Той…

— Брайън Огълви е невинен — прекъснах я. — И мисля, че мога да го докажа.

Шифино ме изгледа продължително. Имаше тъмна коса и красиво лице с неравномерен тен от носенето на бейзболна шапка. В свободното си време или играеше голф, или беше треньор. А може би и двете. Очите му бяха проницателни и той бързо взе решение.

— Елате в кабинета ми.

Последвах го. Адвокатът седна зад голямото си бюро и ми даде знак да се настаня на стола пред него.

— В „Таймс“ ли работите? — попита той.

— Да.

— Добър вестник, но напоследък има много проблеми. Финансови.

— Да, всички вестници са така.

— Е, как успяхте в Лос Анджелис да стигнете до заключението, че моят човек тук е невинен?

Отправих му най-хитрата си усмивка.

— Ами, не съм сигурен, обаче трябваше да дойда и да се срещна с вас. Ето какво знам. Едно хлапе е в затвора за убийство, което според мен не е извършило, и ми се струва, че случаят е идентичен с вашата история с Огълви — поне доколкото са ми известни подробностите. Само че моят случай е отпреди две седмици.

— А щом случаите са идентични, моят клиент има очевидно алиби и е възможно извършителят да е трето лице.

— Точно така.

— Добре, да видим какво ще ми разкажете.

— Надявах се и вие да ми разкажете нещо.

— Разбира се. Моят клиент е в затвора и се съмнявам, че точно сега го вълнуват проблемите на поверителността между адвокат и клиент, стига да получа информация, която ще му помогне.

Извади материалите по делото и започнахме размяната. Разказах му каквото знам за Уинслоу и се опитвах да сдържам вълнението си, докато проучвахме докладите за престъпленията. Но когато преминахме към сравнение на снимките от местопрестъплението, адреналинът ми рязко се покачи и ми стана трудно да се владея. Фотографиите от делото Огълви не само напълно съответстваха на тези от делото Бабит, но и жертвите поразително си приличаха.

— Удивително! — възкликнах. — Сякаш е една и съща жена.

И двете бяха високи дългоноги брюнетки с големи кафяви очи, чип нос и тяло на танцьорки. Имах чувството, че убиецът не е попаднал случайно на тези жени. Те бяха избрани. Отговаряха на някакъв модел, който ги превръщаше в мишени.

Шифино беше на същата вълна. Сочеше снимка след снимка, подчертаваше приликите в местопрестъпленията. И двете жени бяха задушени с найлонова торбичка, завързана на шията с тънко бяло въже. И двете бяха поставени голи и с лицето навътре в автомобилния багажник и дрехите им просто бяха хвърлени върху тях.

— Боже мой… — промълви адвокатът. — Престъпленията са абсолютно еднакви и човек не трябва да е експерт, за да го установи. Вижте какво ще ви кажа, Джак. Когато дойдохте, помислих, че ще сте тазсутрешното ми забавление. Побъркан репортер, който търси под вола теле. Но това…

И посочи наредените успоредно снимки върху бюрото.

— Това е спасението на моя клиент! Той е свободен!

Беше се изправил зад бюрото си, прекалено развълнуван, за да остане седнал.