Майкъл Конъли - Плашило

Карвър е бил високоинтелигентен убиец с проницателно разбиране за самия себе си. Хитър и пресметлив, той манипулирал хората, прониквайки в техните най-дълбоки и тъмни желания. Дебнел в уебсайтове и чатрумове, откривал потенциални ученици и жертви и ги проследявал през лабиринтните портали на дигиталния свят. После установявал „случаен“ контакт в реалността. И ги използвал или убивал. Или и двете.

Правел го години наред — много преди Уестърн Дейта и труповете в багажниците да привлекат вниманието. Марк Куриър бил само последният от дълга върволица ученици.

И все пак списъкът със зловещите дела на Карвър не може да засенчи стоящите зад тях мотиви. Моят нюйоркски редактор ми го повтаря при всеки разговор. Трябва да разкажа повече, отколкото се е случило. Трябва да обясня защо. Пак става дума за широта и дълбочина. Свикнал съм с тях.

Засега съм научил следното. Карвър израснал като само дете, без да познава баща си. Майка му била стриптийзьорка и в детството му двамата постоянно обикаляли Лос Анджелис, Сан Франциско и Ню Йорк. Наричали такива деца „бебетата от съблекалнята“ — надзирателки, гримьорки и други танцьорки се грижели за него зад кулисите, докато майка му се трудела под прожекторите. Имала постоянен номер, носела сценичното име Лосанджелисчанката и танцувала само под музиката на култовата лосанджелиска група на онова време, Дорс.

Има данни, че Карвър многократно е малтретиран сексуално от хората, на които го оставяли в съблекалнята, и че често спял в същата хотелска стая, в която майка му забавлявала мъже за пари.

Най-важното обаче е, че майка му се разболяла от неизвестна дегенеративна болест на костите, което застрашавало прехраната й. Когато не танцувала и била далеч от професионалния си свят, често носела шини, за да не натоварва отслабващите си сухожилия и стави. И малкият Уесли редовно трябвало да й закопчава ремъците.

Този портрет е мрачен и угнетяващ, ала не предполага серийни убийства. Тайните съставки на този карциноген още не са открити — нито от мен, нито от ФБР. Остава да узнаем какво е накарало ужасите от детството на Карвър да пуснат метастази и да се превърнат в рака от неговите по-късни години. Но Рейчъл често ми припомня любимата си реплика от един филм на братя Коен: „Никой не познава никого, не чак толкова добре“. Според нея никога няма да разберем какво е пратило Уесли Карвър по поетия от него път.

Днес съм в Бейкърсфийлд. Четвърти ден подред ще прекарам утрото с Карън Карвър и тя ще ми разкаже спомените си за сина си. Не го е виждала и чувала от деня, в който на осемнайсет заминал за Масачузетския технологичен институт, но информацията й за ранните му години и готовността й да я споделя с мен ме доближават към отговора на въпроса защо.

Утре ще се прибера вкъщи. Засега ще приключа разговорите с прикованата на инвалидна количка майка на убиеца. Имам да провеждам други проучвания и крайният срок за книгата ми наближава. Нещо повече, минаха пет дни, откакто не съм виждал Рейчъл, и ми става все по-трудно да понасям раздялата ни. Започнах да вярвам в теорията за единствения куршум и просто трябва да се върна у дома.

Междувременно прогнозата за Уесли Карвър не е добра. Лекарите, които се грижат за него, смятат, че никога няма да дойде в съзнание, че куршумът на Рейчъл го е потопил във вечен мрак. Той мърмори и понякога тананика на затворническото си легло, но само толкова.

Някои настояваха да бъде даден под съд, осъден и екзекутиран дори в това състояние. Други обявиха тази идея за варварска, в колкото и отвратителни престъпления да е обвинен. По време на неотдавнашна демонстрация пред изправителния център в Лос Анджелис една група носеше лозунги „Дръпнете щепсела на убийствата“, докато други гласяха „Животът е свещен“.

Чудя се какво би си помислил за това Карвър. Дали щеше да го развесели? Или щеше да намери в него утеха?

Знам само, че не мога да се избавя от образа на Анджела Кук, потъваща в мрака с отворени уплашени очи. Вярвам, че Уесли Карвър вече е осъден в някакво по-висше съдилище. И излежава доживотна присъда без право на помилване.

Карвър чакаше в мрак. В ума му хаотично се лутаха мисли. Толкова много, че не беше сигурен кои спомени са истински и кои — измислени.

Кълбяха се в ума му като дим и като дим отлитаха. Нищо не оставаше там. Нищо, за което да успее да се хване.

От време на време чуваше гласове, ала не ги разбираше. Бяха като приглушени разговори наоколо. Никой не му говореше. Говореха около него. Когато задаваше въпроси, никой не му отговаряше.