Майкъл Конъли - Плашило

— Рейчъл?

Тя влезе след мен. Посочих дисплея.

— Прав бях. Наблюдавал ни е.

Бързо се върнахме в контролната зала. Рейчъл отиде при средното бюро, остави пистолета си на плота и заработи с клавиатурата и тъчпада. Двата монитора се включиха и мултиплексните екрани скоро бяха разделени на трийсет и два квадрата с вътрешни изгледи от сградата. Само че всички бяха черни. Рейчъл отвори още няколко екрана. Все същото. Всички квадрати бяха тъмни.

— Изключил е камерите — каза Рейчъл. — Какво…

— Чакай. Ето там!

Посочих. Рейчъл докосна тъчпада и отвори изгледа на цял екран.

Камерата показваше пътека между две редици сър върни кули във фермата. По очи на пода лежаха две тела. Ръцете им бяха закопчани с белезници зад гърба, а глезените им бяха завързани с кабелни връзки.

Рейчъл хвана монтирания на бюрото микрофон, натисна бутона и почти изкрещя:

— Джордж! Сара! Чувате ли ме?

Фигурите на екрана се раздвижиха и мъжът надигна глава. По бялата му риза като че ли тъмнееше кръв.

— Рейчъл? — разнесе се немощният му глас по високоговорителя на тавана. — Чувам те.

— Къде е той? Къде е Карвър, Джордж?

— Не знам. Току-що беше тук.

— Какво стана?

— След като ти излезе, той отиде в кабинета си. Известно време остана там и се върна с пистолет. Взе оръжието ми от куфарчето, доведе ни тук и ни накара да легнем на пода. Опитах да разговарям с него, но той мълчеше.

— Къде е твоето оръжие, Сара?

— Взе и него — извика Маури. — Съжалявам, Рейчъл. Не успяхме да го предотвратим.

— Вината не е ваша. Моя е. Ще ви измъкнем.

Пусна микрофона, взе пистолета и бързо заобиколи бюрото. Отиде при биометричния четец и постави длан върху скенера.

— Може да ни причаква вътре — предупредих я.

— Знам. Но какво да правя, да ги оставя да лежат там ли?

Устройството сканира дланта й и тя натисна бравата, за да плъзне вратата настрани. Вратата не помръдна. Дланта й беше отхвърлена.

Рейчъл погледна четеца.

— Това е нелепо. Вчера въведоха отпечатъка ми.

Отново прилепи длан към скенера и повтори процедурата.

— Кой го въведе? — попитах.

Нямаше нужда да ми отговаря. Разбира се, че Карвър.

— Още кой може да отключва тази врата?

— Вече никой от тази страна. Само ние с Маури и Торес имахме достъп.

— Ами служителите?

Тя се отдръпна назад от скенера и пак опита вратата. Тя пак не поддаде.

— Горе са останали само неколцина служители и никой от тях няма достъп до фермата. Прецакани сме! Не можем да…

— Рейчъл!

Посочих екрана. Карвър ненадейно беше влязъл в кадър на единствената работеща камера в сървърната зала. Стоеше пред двамата проснати на пода агенти, бъркаше с ръце в джобовете на лабораторната си престилка и гледаше право в обектива.

— Какво прави? — попита Рейчъл.

Нямаше нужда да й отговарям, защото стана ясно, че главният технолог на Уестърн Дейта вади цигари и евтина запалка. Беше един от онези мигове, в които умът ти дава безполезна информация. Хрумна ми, че това са цигарите от кашончето с вещите на Фреди Стоун/Марк Куриър. Карвър спокойно измъкна цигара от кутията и я лапна.

Рейчъл дръпна микрофона към устата си.

— Уесли? Какво става тук?

Карвър вдигаше запалката към цигарата, но спря, когато чу въпроса, и отново погледна камерата.

— Любезностите са излишни, агент Уолинг. Играта свършва.

— Какво правиш? — още по-яростно попита тя.

— Знаеш какво правя. Слагам край. Предпочитам да не прекарам остатъка от дните си преследван, а после и хвърлен в клетка като звяр. Да ме показват като експонат, да ме водят на разпити при феберейски психоаналитици с надеждата да научат всички тъмни тайни във вселената. Тази участ е по-страшна от смърт, агент Уолинг.

И пак вдигна запалката.

— Недей, Уесли! Пусни поне Маури и Торес. Нищо не са ти направили.

— Не става въпрос за това. Светът ми е направил нещо, Рейчъл, и това стига. Сигурен съм, че вече си запозната с този психологически модел.

Тя вдигна ръка от бутона и бързо се обърна към мен.

— Иди на компютъра. Изключи системата за засичане на дим.

— Не, ти го направи! Не разбирам нищичко от…

— Джак с теб ли е? — попита Карвър.

Дадох знак на Рейчъл да смени мястото си с мен и застанах пред микрофона, а тя се зае с компютъра. Натиснах бутона и казах на убиеца на Анджела Кук:

— Тук съм, Карвър. Не биваше да свършва така.

— Не, Джак, това е единственият възможен завършек. Ти уби поредния великан. Ти си героят на деня.

— Не, още не. Искам да ми разкажеш историята си… Уесли. За да мога да я обясня на света.