Робърт Лъдлъм - Господството на Борн

— Значи поне тук е казвала истината.

Скара го изгледа.

— Преди всичко най-добрите лъжи винаги са вплетени в истината. И на второ място, истината, която ти е казала, не е пълна.

Борн усети студ. Взе чашата си и отпи от горчивото, гъсто, но съживяващо кафе.

— Разкажи ми.

Тя зарея поглед в утайката на дъното на чашата си.

— Не ми се иска.

— Защо? — Борн усети как в него се надига гняв. Чувството, че го манипулират, му беше твърде познато.

— Не съм аз тази, която трябва да ти го разкаже. — Тя се усмихна. — Моля те. Потърпи само до утре сутринта. — Тя извади кожено тефтерче от чантата си, записа някакъв адрес, скъса листа и му го подаде. — Утре в десет сутринта. — Повика с ръка сервитьорката и тя им напълни отново чашите.

Очите й се спряха на лявото му рамо.

— Бил си ранен в Дамаск.

— Нищо ми няма — отвърна Борн. Канеше се да я попита откъде знае какво се е случило в Дамаск, но размисли. Усещаше, че така или иначе скоро ще научи.

— Сега ми кажи за беретата. — Тя смръщи вежди. — Нямах представа, че майка ми е имала оръжие, нито че го е носела, когато е била убита. Ти ли го взе от нея?

— Беше у сестра ти — отвърна той. — Не знам как е изпаднало у нея.

Скара кимна, сякаш този факт й е бил известен през цялото време.

— Очевидно тя го е дала на Вивека. Типично в стила на Кая е.

— На петнадесет години?

— След като баща ми ни напусна, се страхувахме. Възможно е майка ми да го е взела, без да се замисли.

— Има и още нещо, нали?

Скара се усмихна вяло.

— За наше общо съжаление, винаги е така.

По някое време през нощта спря да вали. И по някое време през нощта Борн се обади на Ребека, която му се видя уморена, но доволна, че го чува. В мрака на хотелската стая тихият разговор, който проведоха, приличаше на сън. По-късно дълбокият, нисък шум на спящия град го унесе. Сънува, че по пустото шосе се носи камион, самотен и изоставен.

Когато настъпи утрото и той излезе от хотела и седна в чакащото го такси, небето беше ясносиньо, обляно в слънце, чиито лъчи сякаш светеха по-ярко в прозрачния мразовит въздух. Той слезе пред модерната сграда на „Биргер Ярлгатан“. Отсреща на улицата се намираше „Голдман Сакс Интърнешънъл“.

Скара го чакаше пред сградата. Хвана го под ръка и влязоха заедно. Целият първи етаж беше зает от „Нимфенбург Ландесбанк“. Пазачите й кимнаха, когато го поведе през мраморния под с шахматни черни и бели полета към асансьора, с който полетяха нагоре. Слязоха от него и стигнаха до поредица от канцеларии, охранявани от две секретарки и трима помощник-управители. През врата с гравирана плочка, на която пишеше „Мартин Сигизмунд, президент“, влязоха в огромно помещение със зашеметяваща гледка към центъра на Стокхолм. Слънцето се отразяваше в реката.

Сигизмунд, висок, красив мъж, строен и с добре поддържано, тяло, права руса коса и сини очи, ги очакваше. Беше облечен в морскосин костюм. Вратовръзката му грееше в огнен цвят. До него стоеше дон Фернандо Херера, облечен с вълнен панталон с ръб и, изненадващо, смокинг.

— А-а, господин Борн, за мен е истинско удоволствие да се запозная с вас — поздрави го Сигизмунд и му протегна ръка. — Дон Фернандо много ви цени.

— Моля ви. — Скара едва не се разсмя. — Господин Борн, нека ви представя баща ми, Кристиан Норен.

Само със секунда закъснение Борн пое ръката му.

— Здраво стискате за умрял човек.

Кристиан се усмихна.

— Завърнах се от другия свят, при това цял-целеничък.

Четиримата седнаха на разположени един срещу друг дивани в една част от президентския кабинет.

— За всички останали аз съм Мартин Сигизмунд — предупреди Кристиан Норен, — името, с което съм познат от много години.

— Досещаш се — намеси се дон Фернандо, — че „Елмаз“ произведе всичките документи, които му трябваха на Кристиан.

— Значи всичко е дело на „Елмаз“ — заключи Борн.

— Съжалявам, но не мога да ти кажа подробностите — отвърна му дон Фернандо. — Трябва да се съсредоточиш на връзката между „Северий Домна“ и Семид Абдул-Кахар. И по-специално, искаме да отидеш в Дамаск и да им подрежеш краката и ръцете.

— Семид Абдул-Кахар е подготвял въоръжено нападение над „Индиго Ридж“, мина за редки земни минерали в Калифорния — обясни Кристиан. — Имал е свой човек там, Рой Фицуилямс, когото завербувал преди години.

— Значи за там са пътували боеприпасите — досети се Борн.

Дон Фернандо кимна.

— Заедно със специално подбрана група терористи. Родени в Америка мюсюлмани, за съжаление.