Робърт Лъдлъм: Господството на Борн

— Семид мъртъв ли е? — Въпреки болката и слабостта, предизвикана от загубата на кръв, мозъкът й продължаваше да работи на тази вълна.

— Да.

— Сигурен ли си, че беше той?

— Видях тика.

Тя въздъхна със задоволство.

Полетният план беше залепен над главата му и той го последва докъдето можеше, а сетне се насочи на запад.

— Накъде сме тръгнали? — размърда се тя до него.

— Към Ливан.

Тя пак се размърда.

— Тридесет и три, тридесет и две, петдесет и пет, шестдесет и четири на север на тридесет и шест, нула две, нула четири, петдесет на изток.

Даваше му точни географски координати. Той ги въведе и хеликоптерът зави наляво, а после пое в права посока.

— Радарите — обади се Ребека. Гласът й беше слаб и отпаднал.

— Летя съвсем ниско — отвърна й Борн. Сребърната светлина на утрото осветяваше виещата се ограда от бодлива тел под тях, осеяна тук и там с предупредителни надписи за противопехотни мини. — Наближаваме вече.

Нещо присветна в небето над главите им и привлече вниманието му. Самолетът беше твърде високо, за да види дали принадлежи на търговска авиолиния, или е от сирийската армия. Той продължи нататък. Оставаха им само няколкостотин метра. Проблясващата светлина изпълни полезрението му — самолетът се спусна стръмно надолу. Беше военен сирийски самолет.

Още преди да се разнесат първите изстрели от картечницата, той предприе поредица от опасни маневри, за да му избяга. Сирийският самолет бързо го настигаше, но и бодливата тел по границата също вече беше точно под него. Сирийците изстреляха още една лента с надеждата да взривят мините, но хеликоптерът премина границата. Самолетът зави, набра височина и се скри в изгряващото слънце.

— В Ливан сме. — Борн хвърли поглед към нея. Главата й беше клюмнала.

— Ребека?

Очите й се отвориха и тя си пое дълбоко дъх на пресекулки.

— Уморена съм.

— Ребека, прекосихме границата.

По лицето й премина непроницаема като на сфинкс усмивка.

— Червено море се раздели. — Леко посъживена, тя надникна през прозореца към медните отблясъци на безводната пустош отдолу. — Тръгни на югозапад. Насочи се към Дар Ел Ахмар. — Тя му даде новите координати.

Борн видя точки кръв, просмукани в одеялото. Сигурно я беше разтърсил яко с резките си маневри.

— Дръж се — каза той и въведе корекциите в курса. — Ще те откарам за нула време.

Тя се засмя и когато Борн я погледна, каза:

— Стигаш до края на живота си и с кого си? С пълен непознат, който е спасил мисията ти. — Закашля се с раздираща кашлица и почти се задави. — Не мислиш ли, че е смешно?

— Няма да умреш, Ребека.

— От твоите уста в Божиите уши.

— Имам достатъчно опит. Трябва ти само кръвопреливане и добър хирург.

— Ще намерим и двете в Дар. Имаме там база. Ще ти направят рамото като ново.

Изненада се, че е имала хладнокръвието да забележи.

— Рамото ми е наред.

— Няма значение.

— Кое няма значение?

— Имам задължението да се погрижа за здравето ти.

— И аз също.

Непроницаемата усмивка заигра отново по лицето й като топяща се свещ.

Продължаваха да летят. Първите сгради на Дал Ел Ахмар се появиха на хоризонта, подобни на бучки захар под силната, косо падаща сутрешна светлина. Минаха над купчина палми, чиито приличащи на изплезени езици листа се разлюляха от течението, предизвикано от перките. Скоро щяха да кацнат. Рамото му гореше.

— „Ел-Габал“ — потръпна Ребека. — Имах чувството, че е настъпил краят на света.

Борн покри ръката й със своята.

— Ние оцеляхме.

Очите й бяха полузатворени. Изглеждаше съвсем бяла. Черната й коса висеше влажна край бузата й.

— В дългата история на моя народ това има най-голямо значение.

— То е единственото, което има значение — поправи я той.

В Стокхолм валеше сняг, точно както последния път, когато беше тук. Свил рамене срещу виелицата, Борн прекоси оживения площад „Стурепан“, център на нощния живот тук.

Пристигна сутринта със самолет в отговор на кратък, но многозначителен текст, който се появи на джиесема му преди три дни:

„У дома след 13 г. @ «Честотите» всяка вечер от 9, докато дойдеш.“

Кая. Пакетчето, което беше изпратил предварително, го чакаше, когато се появи в малкия семеен хотел в Гамла Стан, островчето между същинския град и Сьодермалм. Съдържанието му се намираше във вътрешния джоб на подплатеното с кожа палто, докато пресичаше оживената улица и прекрачваше прага на „Честотите“. Електронната музика го блъсна като пневматичен чук в гърдите. Ярки лъчи се кръстосваха на тавана, на претъпкания дансинг се клатушкаха тела в някакъв хипнотичен ритъм, който сякаш извираше от пода, а въздухът трепереше, напоен с миризмата на пот и парфюм.