Робърт Лъдлъм: Господството на Борн

Дългият, слабоосветен бар беше пренаселен с момчета, тръгнали на лов, и момичета, които ги преценяваха. Цяло чудо беше, че Борн я забеляза сред морето от хора и пулсираща енергия, но тя беше там и очите на майка й светеха на нейното лице. Косата й беше с естествения си рус цвят и тенът й беше напълно избелял. Стоеше на единия край на бара с чаша в ръка, леко дистанцирана от смесената тълпа. Докато Борн отиваше при нея, някой я покани на танц, но тя отказа. Вече беше забелязала Борн и като подаде чашата на озадачения си кавалер, тръгна срещу него. Беше облечена в кафяво — дебели ботуши, дълга кожена пола и вълнено поло с едра шарка.

Срещнаха се насред временно опустяло островче сред въртопа от тела. Безсмислено беше да се опитват да надвикат непоносимия шум. Тя го хвана за ръката и го поведе по периферията на клуба към тоалетните. В помещението с табелка на вратата „Damer“ никой даже не мигна, когато минаха по покрития с плочки под. Младите дами бяха твърде заети да шмъркат кокаин и да си споделят бойните подвизи от дансинга.

Тя отвори вратата на една от кабинките, влязоха в нея и затвориха.

— Кая — каза той, — имам нещо за теб. — Подаде й беретата със сребърна дръжка на майка й.

Тя я разгледа за малко и после пак вдигна очи към него. В нея имаше нещо недоловимо по-различно — може би русата й коса или силната прилика с Вивека Норен. А може би се дължеше на мястото, където се намираха, и пистолета помежду им.

— Не разбирам — отговори тя. — Защо ми го даваш?

— Беше на майка ти, Кая. Тя се опита да ме застреля с него.

— Не съм Кая — каза тя. — Аз съм Скара.

За секунда времето сякаш замря, пулсиращият шум отвън изчезна, а мозъкът му се завъртя в затворен кръг.

— Ти трябва да си Кая — настоя той. — Скара беше в Дамаск със Семид Абдул-Кахар.

— Кая умря при взрива на „Ел-Габал“ — каза жената. — Там беше сестра ми Кая.

Кая. Скара. Една от тях лъжеше, но коя?

— Скара има дисоциативно разстройство, което отговаря на сестрата, която срещнах в Дамаск.

— Е, значи всичко е ясно, нали? Кая имаше дисоциативно разстройство.

Борн се почувства така, сякаш земята пропада под него.

Като че ли доловила объркването му, тя каза:

— Да отидем на по-спокойно място.

Заведе го в малко кафене на Гамла Стан, пълно с тийнейджъри и млади хора на по двадесет и нещо, възраст, която включваше и нея, ако не грешеше в изчисленията си. Двете живи сестри бяха напуснали Стокхолм на петнадесетгодишна възраст. Отсъствали бяха тринадесет години. Излизаше, че жената срещу него трябва да е на двадесет и осем години.

— Сестра ми обичаше да казва на хората, че аз страдам от дисоциативно разстройство. Това беше част от проблема й.

Поръчката им — кафе и щолен — пристигна и тя се зае да си слага захар и сметана.

— Кая беше изпечена лъжкиня — подхвана тя след първата глътка. — Иначе нямаше как да не й се пръсне главата. Всяка самоличност беше едновременно истинска и лъжлива. — Тя остави чашата и му се усмихна тъжно. — Виждам, че не ми вярваш. Няма нищо, не си единствен. Кая успяваше да заблуди всички.

— Дори дон Фернандо Херера?

— Беше голяма майсторка. Сигурна съм, че щеше да надхитри и детектора на лъжата.

— Защото вярваше в собствените си лъжи.

— Да, абсолютно.

Борн се замисли за секунда. След като вече беше говорил известно време с тази жена, забелязваше някои разлики с онази Кая, която познаваше — или, за да бъдем по-точни, не беше познавал. Все повече се убеждаваше, че жената, която седи срещу него, наистина е Скара. В главата му нахлуха спомените от последната им среща в складчето на „Ел-Габал“. В очите й тогава беше видял нещо различно, нещо болезнено познато. „Убий ме, беше извикала тя, убий ме и да приключим.“ Нима преди края отново се беше превърнала в Кая?

Имаше само един начин да разбере със сигурност.

Борн се наведе към нея.

— Покажи ми врата си.

— Какво каза? — погледна го въпросително тя.

— Кая беше нападната от маргей. Има белези от ноктите й по шията си.

— Добре. — Тя си дръпна полото. Кожата под него беше свежорозова и съвсем чиста. — Е, как е?

Борн се отпусна, но го обзе тъга. „Убий ме и да приключим.“ Горката Кая, измъчвана от кошмара на множествена личност, която не може да контролира.

— Какво търсеше Кая при Семид Абдул-Кахар? — попита най-накрая той.

Скара въздъхна и си намести полото.

— Една от самоличностите й мразеше баща ни. Искаше да му върне за това, че ни напусна.