Робърт Лъдлъм: Присъдата на Борн

— Чай, моля те, Филип — каза Икупов на някакъв невидим човек. Няколко минути по-късно строен млад мъж постави английски сребърен сервиз за чай върху ниска масичка до дясната ръка на Икупов. Като любимия чичо Икупов наля чая и му сложи захар. Поднесе порцелановата чашка към посинените устни на Пьотър и каза:

— Моля те, Пьотър, пийни. За твое добро е.

Пьотър с поглед отклони предложението.

— А, да, разбирам — каза Икупов. Той отпи от чашата, за да увери Пьотър, че това е само чай, после пак му я поднесе. Ръбът затрака по зъбите на Пьотър, но накрая Пьотър отпи — първо бавно, после по-ненаситно. Когато чаят свърши, треперенето на Пьотър беше стихнало.

— По-добре ли се чувстваш?

— По-добре ще се чувствам — отвърна Пьотър, — когато се махна оттук.

— Ах, ами опасявам се, че това няма да стане още известно време — каза Икупов. — Ако изобщо стане. Освен ако не ми кажеш онова, което искам да знам.

Той придърпа стола си по-близо и сега от благото изражение на любящ чичо нямаше и следа.

— Ти открадна нещо, което принадлежи на мен — каза той. — Искам си го обратно.

— То никога не ти е принадлежало, ти пръв го открадна.

Пьотър му отвърна с такава жлъч, че Икупов каза:

— Ти ме мразиш толкова силно, колкото обичаш баща си, това е основният ти проблем, Пьотър. Никога не се научи, че любовта и омразата по същество са еднакви в това, че човекът, който обича, може да бъде манипулиран толкова лесно, колкото и човекът, който мрази.

Пьотър присви уста, сякаш думите на Икупов бяха оставили в нея горчив привкус.

— Така или иначе е твърде късно. Документът вече пътува.

Изведнъж поведението на Икупов се промени. Лицето му се стегна като юмрук. Някакво напрежение придаде на цялото му дребно тяло вид на оръжие, готово за изстрел.

— Къде го изпрати?

Пьотър само сви рамене.

Лицето на Икупов моментално почерня от гняв.

— Мислиш ли, че не зная нищо за информацията и материалната част на съобщителния канал, който усъвършенстваш през последните три години? Така пращаш информацията, която открадна от мен, обратно към баща си, където и да е той.

За първи път, откакто дойде на себе си, Пьотър се усмихна.

— Ако знаеше нещо съществено за канала, досега да си го проверил.

При тези думи Икупов си възвърна хладния контрол над емоциите.

— Казах ти, че разговорите с него ще са безполезни — обади се Аркадин, който стоеше зад стола на Пьотър.

— Въпреки това — отвърна Икупов — има известни правила, които трябва да се спазват. Аз не съм животно.

Пьотър изсумтя.

Икупов се втренчи в пленника си. Като се отпусна в стола си, той претенциозно дръпна нагоре крачола си, кръстоса крак върху крак и сплете дебелите си пръсти долу на корема.

— Давам ти последен шанс да продължиш този разговор.

Едва след като мълчанието се проточи почти нетърпимо дълго, Икупов вдигна поглед към Аркадин.

— Пьотър, защо ми причиняваш това? — попита той с примирителен тон. После се обърна към Аркадин: — Започвай.

Въпреки силната болка Пьотър се изви колкото му беше възможно, но не можа да види какво прави Аркадин. Чу звука от инструменти върху метална количка, чиито колела се търкаляха по килима.

Пьотър пак се обърна.

— Не ме плашиш.

— Нямам намерение да те плаша, Пьотър — отвърна Икупов. — Смятам да те нараня много, много лошо.

С болезнен гърч светът на Пьотър се сви до точицата на звезда в нощното небе. Беше заключен в пределите на собственото си съзнание, но независимо от цялата му подготовка, от всичката смелост, не успя да изолира болката. На главата му имаше качулка, завързана здраво около врата. Това увеличаваше болката стократно, защото, независимо от безстрашието си, Пьотър се поддаваше на клаустрофобия. За човек, който никога не беше влизал в пещера, малки пространства или дори под вода, качулката беше най-лошата възможна среда. Сетивата му казваха, че всъщност изобщо не е затворен, но разумът му не искаше да приеме тази информация — беше изпаднал в пълна паника. Болката, която Аркадин му причиняваше, беше едно, а усилването й — съвсем друго. Умът на Пьотър безконтролно се въртеше. Усещаше, че го завладява бяс — на вълка, който, хванат в капан, започва като обезумял да прегризва крака си. Но разумът не беше крайник; не можеше да го прегризе.

Смътно чу, че някой му задава въпрос, чийто отговор знаеше. Не искаше да отговори, но знаеше, че ще го направи. Защото гласът му каза, че ако отговори, качулката ще падне от главата му. Побърканият му ум знаеше само, че качулката трябва да се свали; вече не различаваше правилното и грешното, доброто и злото, истина и лъжа. Реагираше само на един императив: нуждата да оцелее. Опита се да раздвижи пръстите си, но приведен над него, мъчителят му сигурно ги притискаше с месестата част на дланите си.