Робърт Лъдлъм: Присъдата на Борн

През мъглата на агонията Пьотър видя как Аркадин излиза от колата си и тръгва към него. После нещо в него поддаде и той потъна в несвяст.

Дойде на себе си в кабинет с ламперия, в който проблясваха окачени месингови предмети, и потънал в исфахански килими с ярки, наситени цветове. От мястото си виждаше бюро и стол от орехово дърво, както и огромен прозорец, който разкриваше искрящите води на езерото Лугано и забулените планини отзад. Слънцето клонеше ниско на запад и хвърляше дълги яркосини сенки над водата и нагоре по боядисаните в бяло стени на Кампионе д’Италия.

Пьотър беше вързан за обикновен дървен стол, който изглеждаше сякаш не на място в заобикалящата среда на богатство и власт. Опита да си поеме дълбоко въздух и изтръпна от острата болка. Погледна надолу и видя бинтове, здраво увити около гърдите си. Сигурно имаше някое спукано ребро.

— Поне се върна от страната на мъртвите. За малко се бях притеснил.

Беше мъчително за Пьотър да обърне глава. Всеки мускул в тялото му сякаш гореше. Но не можеше да потисне любопитството си, затова прехапа устни и продължи да извръща глава, докато в полезрението му не попадна мъж. Беше дребен и прегърбен. Над големите му воднисти очи бяха закрепени очила с кръгли стъкла. Върху скалпа му с бронзов тен, очертан и набразден като пасище, нямаше нито един косъм, но сякаш за да компенсират плешивото му теме, неговите вежди бяха поразително гъсти и се извиваха като дъги над очните орбити. Изглеждаше като някакъв лукав турски търговец от Леванта.

— Семьон Икупов — каза Пьотър. Той се закашля. Чувстваше устата си скована, сякаш я бяха натъпкали с памук. Усети бакърено соления вкус на собствената си кръв и с мъка преглътна.

Икупов можеше да се премести, за да не се налага на Пьотър да извива врат, но не го направи. Вместо това сведе поглед към дебелия свитък, разгънат на бюрото.

— Знаеш ли, тези архитектурни планове на вилата ми са толкова подробни, че научавам за сградата неща, които преди не съм знаел. Например тук под винарската изба има цял подземен етаж. — Той прокара тлъстия си показалец по листа. — Предполагам, че ще отнеме известно време да стигнем до него, но кой знае, може да се окаже полезен.

Отметна рязко глава и прикова поглед в Пьотър.

— Например може да е идеалното място за твоя затвор. Ще съм сигурен, че дори и най-близкият ми съсед няма да чуе крясъците ти. — Той се усмихна зловещо. — А ти ще крещиш, Пьотър, това ти го обещавам. — Главата му се завъртя и искрите в очите му затърсиха някой друг. — Нали, Леонид?

Сега в полезрението на Пьотър влезе Аркадин. Той внезапно хвана с една ръка главата на Пьотър, а с другата го стисна между челюстите. Пьотър нямаше друг избор, освен да отвори уста. Аркадин провери зъбите му един по един. Пьотър знаеше, че търси изкуствен зъб, пълен с течен цианид. Смъртоносно хапче.

— Всичките са негови — каза Аркадин, като остави Пьотър.

— Любопитен съм — обади се Икупов. — Как изобщо си набави тези планове, Пьотър?

Пьотър, който очакваше нещо лошо, не отговори. Но изведнъж се затресе толкова силно, че зъбите му затракаха.

Икупов даде знак на Аркадин и той го уви с дебело одеяло. Икупов донесе резбован стол от черешово дърво, сложи го срещу Пьотър и седна.

Продължи, сякаш изобщо не очакваше отговор:

— Трябва да призная, че това показва доста голяма инициативност от твоя страна. Значи умното момче се е превърнало в умен млад мъж. — Икупов сви рамене. — Изобщо не съм изненадан. Но чуй ме сега — знам кой си ти всъщност — мислеше, че можеш да ме заблудиш, като постоянно си сменяш името ли? Истинският проблем е, че ти разрови гнездо с оси, затова няма какво да се изненадваш, ако те ужилят. И пак ще те ужилят, и пак, и пак.

Той се наведе напред към Пьотър.

— Колкото и много аз и баща ти да се презираме, ние израснахме заедно; някога бяхме близки като братя. Така. От уважение към него няма да те лъжа, Пьотър. Това твое нагло нападение няма да свърши добре. Всъщност то беше обречено още от самото начало. И искаш ли да знаеш защо? Няма нужда да отговаряш; разбира се, че искаш. Земните ти потребности те предадоха, Пьотър. Онова възхитително момиче, с което си лягаш последните шест месеца, принадлежи на мен. Знам, мислиш, че това не е възможно. Знам, че подробно си я проучил — така действаш ти. Предугадих всичките ти разследвания; направих така, че да получиш отговорите, които имаше нужда да чуеш.

Пьотър, който се взираше в лицето на Икупов, усети, че зъбите му пак тракат, колкото и силно да стискаше челюсти.