Робърт Лъдлъм: Присъдата на Борн

Това само вбеси пазача. Той силно удари Макс по ухото и пред очите му прехвърчаха искри. В главата му отекна болка, която за всеки друг би била непоносима.

— Мислиш ли, че съм като теб? Че не съм лоялен? — Той се изплю в лицето на Макс. — Горкият Макс, направи фатална грешка, че уби това момче. Хора като Пьотър Зилбер никога не забравят. Те имат начини да преместят и небето, и земята, за да получат това, което искат.

— Добре — прошепна Макс. — Вземи ги всичките. Повече от един милион долара са.

— Пьотър Зилбер те иска мъртъв, Макс. Дойдох тук, за да ти го кажа. И да те убия. — Изражението му леко се промени. — Но първо…

Той опъна лявата ръка на Макс и стъпи върху китката му, като я притисна за по-сигурно върху грубия цимент. После извади дебели градинарски ножици.

Това действие извади Макс от летаргията, причинена от болката.

— Какво правиш?

Пазачът хвана палеца на Макс, на чиято обратна страна имаше татуировка на череп, същата като по-голямата на гърдите му. Тя беше символ на високия статут на Макс в гибелната му професия.

— Освен че иска да знаеш кой е човекът, поръчал смъртта ти, Пьотър Зилбер настоява за доказателство, че си ликвидиран, Макс.

Пазачът нагласи ножиците в основата на палеца на Макс, после стисна дръжките. Макс издаде гърлен звук, не много различен от този на бебе.

Като касапин пазачът уви палеца в парче амбалажна хартия, стегна го с ластик и го прибра в найлонов плик.

— Кой си ти? — успя да промълви Макс.

— Името ми е Аркадин — отвърна пазачът. Той разтвори ризата си, откривайки татуировка на две свещи върху гърдите си. — Или в твоя случай, смъртта.

С едно елегантно движение Аркадин счупи врата на Макс.

Хладните алпийски слънчеви лъчи осветяваха Кампионе д’Италия, малък прелестен италиански анклав, на две трети от квадратна миля, сгушен в точната като часовник подредба на Швейцария. Заради отличното му разположение в източния край на езерото Лугано анклавът беше и удивително живописен, и прекрасно място за постоянно жителство. Като Монако той беше данъчен рай за заможните личности, които притежаваха великолепни вили и проиграваха безсмислено часове в „Казино ди Кампионе“. Парите и ценностите можеха да се съхраняват в швейцарските банки заради тяхната с право заслужена репутация за дискретно обслужване, напълно защитено от любопитните очи на действащия международен закон.

Това малко известно идилично място избра Пьотър Зилбер за своята първа среща очи в очи с Леонид Аркадин. Беше се свързал с него чрез посредник по различни причини за безопасност, които не позволяваха да влизаш в контакт с наемния убиец директно. Още от ранна възраст Пьотър беше научил, че не съществува нещо като склонност към прекомерна предпазливост. Да си роден в семейство с тайни означаваше да носиш тежък товар от отговорност.

Застанал на възвишението точно край „Виа Тотоне“, пред Пьотър се откриваше смайваща гледка към тъмночервените керемидени покриви на дървените вили и жилищните сгради, опасаните с палми квартали на града, небесносините води на езерото и планините, чиито разклонения бяха покрити с мъгливи воали. Докато седеше в сивото си беемве, от време на време до него достигаше далечното бръмчене на моторници, които оставяха бели разпенени ивици във водата. Всъщност част от ума му вече беше тръгнала на предстоящото пътуване. След като се сдоби с откраднатия документ, той го беше изпратил по дългия път из своята мрежа до най-отдалечения й край.

Престоят тук го вълнуваше по най-необикновен начин. Очакването на това, което предстоеше, на големите похвали, които щеше да получи особено от баща си, го наелектризираше. Аркадин му се обади от московското летище, за да му каже, че операцията е минала успешно и носи със себе си физическото доказателство, искано от Пьотър.

Пьотър беше поел риск, като тръгна след Макс, но той беше убил брат му. Трябваше ли да забрави оскърблението? По-добре от всеки познаваше неумолимия принцип на баща си да се крие в сенките, да остава незабележим, но според Пьотър този акт на отмъщение си струваше риска. Освен това беше се справил с проблема чрез посредници, както според него би постъпил и баща му.

Като чу дрезгавото ръмжене на автомобилен двигател, той се обърна и видя тъмносин мерцедес, който се изкачваше по склона.

Единственият реален риск, който поемаше, беше точно сега и това според него не можеше да се избегне. Ако Леонид Аркадин беше в състояние да проникне в Колония 13 в Нижни Тагил и да убие Боря Макс, значи той беше човекът за следващата задача, която Пьотър си беше наумил. Нещо, за което баща му трябваше да се погрижи още преди години. Сега имаше възможност да довърши онова, което баща му беше твърде боязлив да предприеме. Плячката принадлежи на смелите. Документът, с който се беше сдобил, доказваше, че времето за предпазливост изтича.