Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

След като се убеди, че мъжът е по петите й, той се оттегли и се върна на улицата, откъдето се обади на Мойра.

— Можеш ли да се сетиш за някой, който ще иска да те следи?

— Предполагам, че са няколко — каза тя. — Първо, моята собствена компания. Споменах ти, че откакто построихме станцията за природен газ в Лонг Бийч, ги подгони параноята. Другата може да е „Но Холд Енерджи“. От шест месеца ми предлагат да стана техен вицепрезидент. Сигурно искат да знаят повече за мен, за да подсладят предложението си.

— Други, освен първите две?

— Не.

Борн каза на Мойра какво иска тя да направи и сега, в нощния Джорджтаун, Мойра го изпълняваше. Винаги са имали навици, тези наблюдатели от сенките, малки странности, създадени от безбройните скучни часове, които прекарваха на самотния си пост. Този предпочиташе да е от вътрешната страна на тротоара, за да може бързо да се пъхне в някой вход, ако се наложеше.

След като вече беше разпознал особеностите на преследвача, време беше да го разкара. Но докато Борн си проправяше път сред множеството и се приближаваше до наблюдателя, той видя нещо друго. Мъжът не беше сам. На отсрещната страна на улицата беше заела позиции втора опашка, което беше логично. Ако Мойра решеше да пресече улицата в тази навалица, първият преследвач трудно можеше да я задържи в полезрението си. Тези хора, независимо кои бяха, не се оставяха на случайността.

Борн пак се сля с множеството и забави крачка с неговия ритъм. По същото време се обади на Мойра. Тя беше сложила в ухото си своето „блутуут“ устройство, за да отговори на обаждането незабелязано. Борн й даде подробни инструкции, после престана да следва наблюдателите й.

Мойра, чийто тил беше изтръпнал, сякаш беше на мушката на наемен убиец, пресече улицата и тръгна към „Ем Стрийт“. Главното нещо, което трябваше да помни, както й беше казал Джейсън, беше да се движи с нормална крачка, нито бързо, нито бавно. Джейсън я беше разтревожил с новината, че я следят. Само изглеждаше спокойна. Имаше много хора и от настоящето, и от миналото, които можеха да я следят — много от тях не спомена, когато Джейсън я попита. И все пак, след като откриването на терминала за природен газ предстоеше толкова скоро, това беше зловещ знак. Тя би искала да сподели с Джейсън разузнавателните данни, които бяха дошли до нея днес — за вероятността терминалът да стане мишена на терористи не на теория, а в действителност. Въпреки това не можеше, докато Джейсън не стане служител на компанията. Беше обвързана със строг договор да не издава на никого извън фирмата никаква поверителна информация.

На Североизточна трийсет и първа улица тя свърна на юг и тръгна към алеята покрай канала. На една трета от пътя до пресечката, от страната на Мойра, имаше дискретна табела с гравирана на нея думата „БИЖУ“. Тя отвори рубиненочервената врата и влезе в новия луксозен ресторант. Беше от местата, на които блюдата се гарнираха с мус от кафиров лайм, изсушен чрез замразяване джинджифил и рубинени перли грейпфрут.

Като се усмихна мило на управителя, тя му каза, че търси свой приятел. Преди той да успее да провери книгата си за резервации, Мойра му обясни, че приятелят й е с мъж, чието име тя не знае. Беше идвала тук няколко пъти, веднъж с Джейсън, така че познаваше разположението. Зад второто помещение имаше къс коридор. Срещу дясната стена имаше две унисекс тоалетни. Ако продължеше да върви, а тя направи точно това, отиваше към кухнята, обляна в ярки светлини, със съдове от неръждаема стомана, медни чайници и огромни плотове с нагорещени котлони. Млади мъже и жени сновяха из помещението с военна прецизност, както се стори на Мойра — помощник–готвачи, готвачи на топлата храна, разносвачи, сладкарката и нейните подчинени, — всички под строгите команди на главния готвач.

Бяха прекалено съсредоточени в своите задачи, за да обърнат внимание на Мойра. Докато наистина забележат присъствието й, тя вече бе изчезнала през задната врата. В една отдалечена алея, пълна с контейнери за боклук, чакаше такси на „Уайт Топ“ със запален двигател. Тя се качи и таксито потегли.

Аркадин шофираше през хълмовете на селскостопанската част от Нахимовски район, тучна дори и през зимата. Мина край пъстрите кръпки обработваема земя, опасана от горички с ниски дървета. Небето просветляваше, тъмните, натежали от дъжд облаци вече изчезваха, заместени от високи кълбести облаци, които светеха като жарава на слънчевите лъчи, проникващи отвсякъде. Докато приближаваше севастополската винарна, златисто сияние обгръщаше ширналите се наоколо лозя. По това време на годината, разбира се, нямаше листа или грозде, но извитите, подкастрени стъбла като хоботи на слонове живееха свой живот, който придаваше на лозята някаква тайнственост и мистериозен вид, сякаш заспалите лози се нуждаеха само от заклинанието на магьосник, за да се събудят.