Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

— Няма да има следващ път — отвърна Вероника.

— Министър Холидей е убеден, че ще има. Аз също.

Бяха стигнали страничното преддверие с купола и колоните. Забързани президентски съветници целеустремено минаваха край тях в двете посоки. Също като хирурзи от тях се излъчваше крайна увереност и изключителност, сякаш членуваха в клуб, в който искаш да влезеш и ти, но това никога нямаше да стане.

— Къде е личният ти питбул? — попита Вероника. — Нищо чудно да души нечий задник.

— Ужасно си нахална за човек, чиято работа е да виси на косъм.

— Глупаво е, да не кажа опасно, господин Лавал, да бъркате увереността с нахалството.

Минаха през вратите и слязоха по стълбите до нивото на земята. Светлини от прожекторите изтикваха мрака към краищата на помещението. От външната страна трепкаха уличните светлини.

— Разбира се, че си права — каза Лавал. — Извинявай.

Вероника го изгледа доста скептично.

Лавал леко й се усмихна.

— Искрено съжалявам, че стъпихме накриво.

„Това, за което наистина съжалява — мислеше си Вероника, — е, че направих него и Кендъл на пух и прах пред президента. Съвсем разбираемо.“

Докато тя закопчаваше палтото си, Лавал каза:

— Вероятно ние и двамата подхождаме към ситуацията от погрешен ъгъл.

Вероника завърза шала си на врата над яката.

— Каква ситуация?

— Рухването на ЦРУ.

Съвсем наблизо, зад подсилените бетонни антитерористични прегради, се разхождаха туристи, бъбреха оживено, спираха за кратко, за да направят снимки, после продължаваха за вечеря в „Макдоналдс“ или „Бъргър Кинг“.

— Струва ми се, че можем да постигнем повече, ако обединим сили, вместо да сме противници.

Вероника се обърна към него.

— Слушай, приятелче, ти си наглеждай твоето магазинче, а аз ще наглеждам моето. Дадоха ми да върша работа и ще я върша без твоята намеса или тази на министър Холидей. Лично на мен ми писна и се уморих да прокарвате линии все по-далеч и по-далеч, за да се разраства империята ви. Сега и завинаги ЦРУ е забранена зона за вас, ясно?

Лавал направи физиономия, сякаш се канеше да подсвирне. После каза много тихо:

— Ако бях на твое място, щях да внимавам малко повече. Вървиш по острието на бръснач. Една погрешна стъпка, малко колебание и щом паднеш, няма да има кой да те хване.

Гласът й стана твърд като стомана:

— А аз се наслушах на заплахите ти, мистър Лавал.

Той вдигна яката си да се защити от вятъра.

— Когато ме опознаеш по-добре, Вероника, ще разбереш, че не използвам заплахи. Правя предвиждания.

Яростта на Черно море пасваше на настроението на Леонид. Насред поройния дъжд той стигна до Севастопол от летище „Белбек“. Севастопол заемаше жадувана част от югозападния край на Кримския полуостров. Тъй като районът беше благословен със субтропичен климат, моретата му никога не замръзваха. Откакто беше основаван от древногръцки търговци с името Херсонес през 422 година преди Христа, Севастопол беше жизненоважен търговски и преден военен пост за риболовни флотилии, а също и за военноморски армади. След упадъка на Херсонес — „полуостров“ на старогръцки — областта потънала в развалини, докато през 1783 година не бил основан съвременният град Севастопол като военноморска база и крепост на южните граници на Руската империя. По-голямата част от историята на града беше свързана с неговата военна слава — името „Севастопол“ в превод от гръцки означава „августейши, царствен“. Името изглеждаше заслужено: градът беше оцелял след две кървави обсади през Кримската война от 1854–1855 година и Втората световна война, когато 250 дни издържал бомбардировките на Тристранния пакт. Макар че градът бил разрушен при два отделни случая, и двата пъти се възродил от пепелта. В резултат на това жителите му станали издръжливи, не лекомислени хора. Те презираха ерата на студената война, датираща горе-долу от 60-те години, когато заради военноморската база СССР постановил Севастопол да стане забранена зона. През 1997 година руснаците се съгласили да върнат града на Украйна, която отново го направила достъпен.

Аркадин пристигна на Приморския булевард в късния следобед. Небето беше мрачно с изключение на тънката червеникава линия по западния хоризонт. Пристанището беше претъпкано от рибарски кораби и лъскави военни съдове със стоманени корпуси. Една разбунена вълна се разби в Паметника на потопените кораби, възпоменание за отчаяната защита през 1855 година на града срещу обединените сили на британци, французи, турци и сардинци. Над фундамент от грубо изсечени гранитни блокове се издигаше триметрова коринтска колона, увенчана с орел, с широко разперени криле и сведена надолу горда глава, който държеше в човката си лавров венец. Срещу него, забити в дебелата морска дига, се виждаха котвите на руските кораби, които били потопени, за да направят пристанището недостъпно за нахлуващия враг.