Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Междувременно бяха излезли от кампуса и вървяха надолу по Трийсет и шеста улица към „1789“ — любим ресторант на Мойра, който се намираше в една федерална сграда. Когато пристигнаха, показаха им маса до прозореца на втория етаж, в приглушено, облицовано с ламперия старовремско помещение със свещи, които горяха с ярък пламък по масите, подредени с фини порцеланови чинии и искрящи кристални чаши. Седнаха един срещу друг и си поръчаха питиета.

Борн се наведе през масата и каза с тих глас:

— Чуй ме, Мойра, защото ще ти кажа нещо, което много малко хора знаят. Самоличността на Борн продължава да ме преследва. Мари се тревожеше, че решенията, които съм принуден да взимам, действията, които трябва да предприемам като Джейсън Борн, накрая ще пресушат всяко чувство в мен и един ден ще се върна при нея и Дейвид Уеб ще си е отишъл завинаги. Не мога да позволя това да се случи.

— Джейсън, ти и аз прекарахме доста време заедно, откакто се срещнахме, за да разпръснем праха на Мартин. Не усетих дори и намек, че си изгубил някаква част от своята човешка същност.

Двамата се облегнаха назад и мълчаха, докато сервитьорът поставяше питиетата пред тях и им подаваше менюто. Щом той се отдалечи, Борн каза:

— Това ме успокоява, вярвай ми. За краткото време, от което те познавам, започнах да ценя мнението ти. Ти не приличаш на никой друг, когото познавам.

Мойра отпи от чашата си и я остави, без да сваля очи от него.

— Благодаря. Щом идва от теб, това е голям комплимент, особено след като знам какво означаваше за теб Мари.

Борн се втренчи в питието си.

Мойра се пресегна през колосаната бяла покривка и докосна ръката му.

— Съжалявам, вече се оставяш на течението.

Той погледна ръката й върху своята, но не се дръпна. Когато вдигна очи, каза:

— Разчитах на нея за много неща. Но сега откривам, че тези неща ми се изплъзват.

— Това хубаво ли е или е лошо?

— Просто е такова, каквото е — отвърна той. — Не знам.

Мойра видя страданието в изражението му и сърцето й се сви. Само преди няколко месеца го беше видяла да стои до парапета на „Клойстърс“. Беше се вкопчил в бронзовата урна с праха на Мартин, сякаш не искаше никога да се разделя с нея. Тогава бе разбрала, дори и Мартин да не й беше казал, колко много значеха двамата един за друг.

— Мартин беше твой приятел — обади се сега тя. — Ти се изложи на ужасна опасност, за да го спасиш. Не ми казвай, че не си изпитвал нищо към него. Освен това, както сам призна, вече не си Джейсън Борн. Ти си Дейвид Уеб.

Той се усмихна.

— Тук ме хвана натясно.

Лицето й помръкна.

— Искам да те питам нещо, но не знам дали имам право.

Той веднага отвърна на сериозното й изражение.

— Разбира се, че можеш да ме питаш, Мойра. Давай.

Тя си пое дълбоко въздух, после издиша.

— Джейсън, знам, ти каза, че си доволен в университета, и ако е така, добре. Но знам също, че се обвиняваш, задето не успя да спасиш Мартин. Но трябва да разбереш, че ако ти не си могъл да го спасиш, никой не е могъл. Ти даде всичко от себе си; той го е знаел, сигурна съм. И сега аз започвам да се чудя дали не смяташ, че си му изменил — след като вече не си способен да бъдеш Джейсън Борн. Чудя се дали някога ти е хрумвала идеята, че си приел предложението на професор Спектър в университета, за да се отвърнеш от живота на Джейсън Борн.

— Разбира се, че ми е хрумвала.

След смъртта на Мартин той отново беше решил да обърне гръб на живота като Джейсън Борн, на надбягването, на мъртвите — река, в която, изглежда, имаше толкова много тела, колкото и в Ганг. У него винаги се таяха спомени. Тъжните помнеше. Другите, сенчестите, които изпълваха пролуките на съзнанието му, сякаш имаха форма, докато не ги приближеше, тогава се отдръпваха като море при отлив. И оставаха само избелелите кости на всички онези, които беше убил или бяха убити заради неговата самоличност. Но със същата сигурност знаеше, че докато диша, самоличността на Борн няма да умре.

Погледът в очите му беше изтерзан.

— Трябва да разбереш колко е трудно да имаш две личности винаги във война помежду си. Желая с всяка фибра на съществото си да можех да изрежа едната от себе си.

Мойра каза:

— Коя ще е тя?

— Това е най-ужасното — отвърна Борн. — Всеки път, когато си мисля, че знам, разбирам, че не е така.

Лутър Лавал беше телегеничен колкото и президентът, но с една трета по-млад. Имаше сламеноруса коса, пригладена назад като на идол от киното на 30-те или 40-те, и неспокойни ръце. За разлика от него генерал Кендъл беше с четвъртита челюст и малки кръгли очи, същински дотиквач на снаряди. Беше едър и мускулест; вероятно беше играл като фул бек в Уисконсин или Охайо. Той погледна към Лавал по начина, по който тичащият бек поглежда куотърбека 1 1 Full-back, running back, quarter-back (англ.) — постове от нападащия състав в американския футбол. — Бел.прев. за инструкции.