Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

След Афганистан и после след Ирак Лавал беше поел инициативата — под типично широкообхватната и мрачна рубрика на Пентагона „да подготвим бойното поле“ за идването на войските — да разшири сферата на действие на своето разузнаване и сега неприятно навлизаха в тази на ЦРУ. Сред американските разузнавателни кръгове беше обществена тайна, че той пускаше пипала към оперативните агенти на ЦРУ и към отдавна установените им международни мрежи. Сега, след като шефът и помазаният му наследник бяха мъртви, в стила на Лавал беше да се опита да заграби територия по възможно най-агресивния начин. Ето защо неговото присъствие и това на любимото му пале задействаха най-сериозно предупредителни звънци в ума на Вероника.

Пред бюрото на президента имаше три стола, наредени в неравен полукръг. Два от тях бяха заети. Вероника седна на третия стол, напълно наясно, че ще е обградена от двамата мъже, като не се съмняваше в намеренията им. Тя се засмя на себе си. Ако те смятаха да я сплашат, като я накарат да се чувства притисната, горчиво се заблуждаваха. Но после, когато президентът започна да говори, тя се помоли на Господ след един час този смях да не отеква кухо в главата й.

Доминик Спектър бързаше по коридора, докато Борн заключваше вратата на кабинета си. Силно смръщеното изражение, което набраздяваше високото му чело, изчезна в момента, в който видя Борн.

— Дейвид, толкова се радвам, че те хванах, преди да тръгнеш! — каза той въодушевено. После, като обърна специално внимание на придружителката на Борн, добави: — И на великолепната Мойра не по-малко. — Както винаги безупречен джентълмен, той й се поклони по маниера на Европа от стари времена.

После пак насочи вниманието си към Борн. Беше дребен мъж, пълен с енергия, независимо че беше на около седемдесет. Главата му изглеждаше идеално кръгла, увенчана от ореол коса, която лъкатушеше от едното до другото ухо. Очите му бяха тъмни и любопитни, а кожата с мургаво бронзов оттенък. Голямата му уста го правеше да изглежда смътно и комично като жаба, която всеки миг ще скочи от един лилиев лист на друг.

— Изникна малко тревожен въпрос и се нуждая от мнението ти. — Той се усмихна. — Виждам, че тази вечер не е подходяща. Удобно ли е да вечеряме утре?

Борн разпозна зад усмивката на Спектър нещо, което го накара да се замисли; нещо тревожеше стария му учител.

— Защо не се срещнем на закуска?

— Сигурен ли си, че не ти досаждам, Дейвид? — Но не можа да скрие облекчението, което се разля по лицето му.

— Всъщност по-удобно ми е на закуска — излъга Борн, за да улесни Спектър. — Осем часът?

— Чудесно! Ще се видим утре — кимна по посока на Мойра и си тръгна.

— Истински динамит — каза Мойра. — Де да имах професори като него.

Борн я изгледа.

— Колежанските ти години сигурно са били ужасни.

Тя се засмя.

— Не много по-лоши от това тук, но все пак изкарах само две години, преди да избягам в Берлин.

— Ако си имала преподаватели като Доминик Спектър, щеше да имаш много по-различни преживявания, вярвай ми. — Те заобиколиха няколко групички студенти, събрани да клюкарстват или да обменят въпроси за последните си лекции.

Прекосиха коридора, излязоха през вратите и слязоха по стълбите до вътрешния двор. Двамата с Мойра минаха бързо през кампуса по посока към ресторанта, където щяха да вечерят. Покрай тях на потоци вървяха студенти, забързани по алеите между дърветата и тревните площи. Някъде свиреше група във флегматичния, почти скучен ритъм, характерен за колежите и университетите. Небето беше отрупано с облаци, които се носеха отгоре като бързоходни кораби в небесното море. Откъм Потомак задуха влажен зимен вятър.

— По едно време бях затънал в дълбока депресия. Знаех го, но не исках да го приема — разбираш какво имам предвид. Единствен професор Спектър влезе в контакт с мен и успя да пропука черупката, която използвах, за да се защитя. И до ден-днешен нямам представа как го направи или дори защо упорстваше. Каза, че е видял у мен нещо от себе си. Във всеки случай, поиска да ми помогне.

Минаха край покритата с бръшлян сграда, където Спектър — сега председател на Училището за международни изследвания към Джорджтаун — имаше кабинет. През вратите влизаха и излизаха мъже в сака от туид или рипсено кадифе, а силно съсредоточените им лица изглеждаха смръщени.

— Професор Спектър ми даде да преподавам езикознание. Беше като спасителен пояс за давещия се. Онова, от което най-много се нуждаех тогава, беше чувството за ред и стабилност. Честно, не знам какво щеше да се случи с мен, ако не беше той. Единствен разбра, че потапянето в езика ме прави щастлив. Независимо кой съм, единствената постоянна величина за мен остава доброто владеене на езиците. Да учиш език е като да учиш историята отвътре. Той обхваща борбите за етническа принадлежност, религия, компромисите и политиката. От езика може да се научи много, защото е оформен от историята.