Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Проблемът бе, че не можеше да помогне на Аркадин. Никой не можеше. На никого не беше позволено да узнае какво е преживял. Беше немислимо.

— Разкажи ми за майка си и баща си — каза Марлийн. — И не повтаряй същата история, която си разказал на психиатъра преди мен.

Бяха излезли в езерото Лугано. Беше мек летен ден, Марлийн носеше бански от две части, червен с големи розови точки. Носеше розови джапанки; козирка закриваше лицето й от слънцето. Малката им моторна лодка беше спуснала котва. От време на време ги полюшваха леки вълни, когато лодките за разходка минаваха покрай тях в кристално синята вода. Малкото селище на Кампионе д’Италия се издигаше по хълма като покрити с глазура етажи на сватбена торта.

Аркадин я погледна безмилостно. Дразнеше го, че не я плаши. Той всяваше страх у повечето хора; точно така преживяваше, след като родителите му умряха.

— Какво, да не мислиш, че майка ми не е умряла в мъки?

— Интересувам се от майка ти, преди да умре — безгрижно каза Марлийн. — Каква беше тя?

— Всъщност беше точно като теб.

Марлийн впи в него леден поглед.

— Сериозно — каза той. — Майка ми беше твърда като шепа пирони. Знаеше как да се опълчва на баща ми.

Марлийн се възползва от това въведение.

— Защо й е трябвало да прави това? Баща ти грубиян ли беше?

Аркадин сви рамене.

— Не повече от всеки друг баща, предполагам. Когато беше ядосан в работата, си го изкарваше на нея.

— И ти смяташ това за нормално.

— Не знам какво означава думата нормално.

— Но беше свикнал с грубостите, нали?

— На това не му ли казват да подвеждаш свидетеля, госпожо адвокат?

— Какво правеше баща ти?

— Той беше консилиери — съветник — на Казанская, фамилия от московските групировки, която контролира трафика на дрога и продажбата на чуждестранни коли в града и околностите. — Нищо подобно. Бащата на Аркадин беше металург, окаян, отчаян и безпаметно пиян по двайсет часа на ден, също като всеки друг в Нижни Тагил.

— Значи грубостта и насилието му идваха отвътре.

— Той не беше на улицата — каза Аркадин, като продължа ваше да лъже.

Тя леко му се усмихна.

— Добре, откъде според теб дойдоха твоите изблици на насилие?

— Ако ти кажа, трябва да те убия.

Марлийн се засмя.

— Хайде, Леонид. Не искаш ли да си полезен на господин Икупов?

— Разбира се. Искам той да ми вярва.

— Тогава ми кажи.

Аркадин остана безмълвен. Слънцето приятно галеше раменете му. Горещината изсушаваше кожата му, която се опъваше върху мускулите, и те изглеждаха издути. Той усети биенето на сърцето като музика. За миг се почувства освободен от товара си, сякаш той принадлежеше на някой друг, може би на изтерзан герой от руски роман. После миналото се стовари върху него като юмрук в корема и той едва не повърна.

Много бавно, много внимателно той развърза гуменките си и ги свали. Свали белите си спортни чорапи и изпод тях излезе лявото му ходило с двата пръста и три миниатюрни пънчета, загрубели и розови като десена с точки върху банския костюм на Марлийн.

— Ето какво се случи — каза той. — Когато бях на четиринадесет години, майка ми стовари тиган върху тила на баща ми. Той тъкмо се беше прибрал пиян като талпа и вонеше на друга жена. Беше се проснал по лице върху тяхното легло, мирно си хъркаше и тогава, бум, тя откачи тежък чугунен тиган от куката на стената в кухнята и без да каже дума, го удари десет пъти на едно и също място. Можеш да си представиш как изглеждаше черепът му, когато тя приключи.

Марлийн се облегна назад. Изглеждаше така, сякаш й е трудно да диша. Накрая каза:

— Това не е поредната ти глупава история, нали?

— Не — отвърна Аркадин. — Не е.

— А къде беше ти?

— Къде мислиш, че бях? Вкъщи. Видях всичко.

Марлийн закри устата си с ръка.

— Боже мой.

След като изхвърли това кълбо отрова, Аркадин усети ободряваща свобода, но знаеше какво трябваше да стане оттук нататък.

— После какво се случи? — попита тя, щом си възвърна равновесието.

Аркадин изпусна дълга въздишка.

— Запуших й устата, завързах ръцете й на гърба и я хвърлих в килера в моята стая.

— И?

— Излязох от апартамента и повече не се върнах.

— Как? — На лицето й беше изписан откровен ужас. — Как можа да направиш такова нещо?

— Вече те отвращавам, нали? — Той го каза не с гняв, а с известно примирение. Защо да не беше отвратена от него? Само ако знаеше цялата истина.

— Разкажи ми с повече подробности за инцидента в затвора.