Робърт Лъдлъм - Присъдата на Борн

Докато Борн говореше, Маслов беше извадил малко ножче и се занимаваше да чисти мръсотията изпод своя маникюр. Само дето не се прозяваше.

— Всичко това е част от държавния архив. Какво има за мен?

— Не се знае обаче, че Могилович е сключил сделка, която му дава порядъчно голяма порция от дяловете на ВМ, когато компанията беше приватизирана през „РАБ Банк“. По онова време имаше питания за връзката на Могилович с „РАБ Банк“, но те като по чудо затихнаха. Миналата година ВМ откупи обратно онзи залог от двайсет и пет процента, който „РАБ Банк“ беше взела, за да е сигурно, че приватизацията ще мине без спънки. Сделката беше благословена от Кремъл.

— Тоест от президента. — Маслов седна с изправен гръб и прибра ножчето.

— Точно така — отвърна Борн. — Което значи, че Могилович държи да натрупа огромно състояние чрез американското презакупуване на дялове и, разбира се, президентът не би искал това да се прави публично.

— И който знае какво е личното участие на президента в сделката…?

Борн кимна.

— Чакай малко — каза Маслов. — Миналата седмица намериха служител на „РАБ Банк“ завързан, изтезаван и задушен в гаража на своята дача. Помня, защото от кабинета на главния прокурор казаха, че се е самоубил. Всички много се посмяхме на това.

— Той случайно се оказа шефът на кредитния отдел в РАБ, който работи с горската индустрия.

— Мъжът с димящото дуло, който можеше да съсипе Могилович, а оттам и президента — каза Маслов.

— Моят шеф ми каза, че този човек е имал достъп до димящото дуло, но всъщност никога не е било у него. Асистентът му е изчезнал с доказателството дни преди неговото убийство и сега не може да бъде намерен. — Борн дръпна стола си по-напред. — Когато го намерите вместо нас и ни предадете документите, които уличават Могилович, моят шеф е готов да прекрати войната между вас и Азерите веднъж завинаги във ваша полза.

— И как, по дяволите, ще направи това?

Борн отвори мобилния си телефон и пусна MP3 файла, който Борис му беше пратил. Това беше разговор между важна клечка на Азерите и един от неговите помощници, на когото заповядваше да похити служителя от РАБ. Точно като типичен руснак Борис искаше да се опре на доказателството, а не веднага да тръгва след важната клечка на Азерите.

Лицето на Маслов се разтегна в широка усмивка.

— По дяволите — каза той. — Сега вече разговаряме!

Аркадин усети, че Девра стои над него. Без да я погледне, той вдигна цилиндъра, който беше взел от Хайнрих.

— Дръпни се от прибоя — каза тя, но когато Аркадин не помръдна, седна на едно пясъчно възвишение зад него.

Хайнрих беше опънат по гръб, сякаш докато се печеше на слънцето, беше заспал. Водата беше отмила кръвта.

След известно време Аркадин се премести назад, първо на тъмния пясък, после нагоре, по-далеч от водата, където седеше Девра със сгънати крака и брадичка върху коленете. Тогава тя забеляза, че на левия му крак липсват три пръста.

— Боже мой — каза тя. — Какво е станало с крака ти?

Именно кракът унищожи Марлийн. Трите липсващи пръста от ходилото му. Марлийн допусна грешката да пита какво е станало.

— Инцидент — отвърна Аркадин с отработено спокойствие. — По време на първата ми присъда в затвора. Една чукална машина се разпадна и главният цилиндър падна върху крака ми. Пръстите бяха смазани, станаха на каша. Трябваше да ги ампутират.

Тази история беше лъжа, измислена приказка, която Аркадин заимства от действителен инцидент, който се случи при първия му престой в затвора. Поне това беше истина. Един човек открадна пакет цигари изпод леглото на Аркадин. Човекът работеше на чукалната машина. Аркадин развали нещо в нея и когато мъжът я включи на следващата сутрин, главният цилиндър се стовари отгоре му. Писъците му ясно се чуваха из двора. Накрая трябваше да отрежат десния му крак до коляното.

От този ден нататък той беше нащрек с Марлийн. Тя го харесваше, Аркадин беше сигурен в това. Беше слязла от своя пиедестал на обективността, беше зарязала работата, която Икупов й беше възложил. Той не обвиняваше Икупов. Искаше пак да му каже, че няма да го нарани, но знаеше, че Икупов няма да му повярва. И защо да му вярва? Имаше достатъчно доказателства за противното, които логично да го изнервят. И все пак Аркадин усещаше, че Икупов никога няма да му обърне гръб. Икупов никога нямаше да се отметне от обещанието си да приеме Аркадин.

Въпреки това с Марлийн трябваше да се направи нещо. Не само защото беше видяла левия му крак. Икупов също го беше виждал. Според Аркадин тя подозираше, че осакатеният крак е свързан с неговите потресаващи кошмари, че е част от нещо, което не може да й разкаже. Дори историята, която Аркадин й разказа, не я удовлетвори. Може би щеше да подейства при някой друг, но не и при Марлийн. Не преувеличаваше, когато му каза, че притежава невероятна способност да усеща какво чувстват нейните клиенти и да намира начин да им помогне.