Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Джако махна с ръка към мениджъра си в знак, че го освобождава, и натисна едно копче на дистанционното управление. Лицето на жена му изпълни огромния телевизионен екран. Предаването й тъкмо приключваше и тя насочваше вниманието на публиката към най-важното от обедните новини. Все още нямаше нищо. Колкото по-късно, толкова по-добре, помисли той неволно. Колкото по-неточна бе преценката на патоанатома за часа на смъртта, толкова повече моментът щеше да се отдалечи във времето от посещението на онази глупачка в дома му. Той изгаси телевизора и насочи вниманието си към отворения пред него сценарий, но не преди да се запита какво ли е да водиш такъв живот, та никой да не забележи, че си мъртъв от два дни. Помисли, самодоволен както винаги, че с него такова нещо не би могло да се случи. Отдавна мина времето, когато беше незначителна величина в нечий живот.

Дори родната му майка би забелязала, ако изчезнеше. Може би щеше да го отбележи със задоволство, но все пак щеше да обърне внимание. Чудеше се как ли майката на Дона Дойл реагира на изчезването на дъщеря си. Не беше видял нищо по новините, но и без това не съществуваше причина нейното изчезване да вдигне повече шум от останалите.

Беше им отмъстил, на всички тях, за това, което му бе причинено. Съзнаваше, че не може да си отмъсти на тези, които действително го заслужаваха — щеше да бъде прекалено очевидно, веднага щяха да го разкрият. Но навсякъде можеше да открие заместители на Джили — на вид също толкова сочни и привлекателни, каквато беше тя, когато за първи път я просна на земята и й отне девствеността, принуждавайки я да почувства силата му. Можеше да ги накара да почувстват и преживеят това, което сам той бе преживял и почувствал, което онази лъжлива мръсница не бе могла да осъзнае. Тези момичета никога нямаше да го напуснат; той имаше изключителна власт над техния живот и тяхната смърт. При това можеше да ги кара да изплащат нейния дълг отново и отново.

Навремето вярваше, че ще настъпи момент, когато тези убийства на жертви — заместители ще го пречистят окончателно. Но катарзисът се оказваше нетраен. Нуждата да убива се връщаше рано или късно.

За щастие той беше усъвършенствал всичко, беше го издигнал до нивото на изящно изкуство. Толкова години, толкова убийства, и през цялото това време само едно ченге заподозря нещо, и то съвсем случайно.

Джако си позволи да се усмихне така, както си знаеше — с такава усмивка, каквото почитателите му не бяха виждали никога. Разплащането с Шаз Боуман беше съвсем различно. Но независимо от това и то бе удовлетворяващо. Дори го накара да се замисли дали не е време да направи някои промени.

Не бе препоръчително да ставаш роб на навика.

Вбесен, Тони тичаше нагоре по стълбите като вземаше по две стъпала наведнъж. Никой не го допускаше да се види със Саймън. Колин Уортън си правеше оглушки и само повтаряше, че няма власт да позволи на Тони да му сътрудничи при следствието. Пол Бишоп бе извън сградата на едно от своите безконечни заседания, които възникваха винаги в най-подходящия за него момент, а началникът на местната полиция беше толкова зает, че не можеше да отдели време да се срещне с него.

Той блъсна вратата на учебната стая, очаквайки да види останалите четирима от отдела заети с някаква работа. Но вътре беше само Карол Джордан, която вдигна очи от някаква папка с документи.

— Вече мислех, че съм объркала деня — каза тя.

— О, Карол — въздъхна Тони и се отпусна на най-близкия стол. — Напълно бях забравил, че ще идваш днес следобед.

— Като че ли не си единственият — отбеляза тя сухо и посочи празните столове. — Къде са другите? Да не са избягали от час?

— Никой нищо не ти е казал, нали? — по измъченото лице на Тони се изписа гняв.

— Какво има? — попита тя със свито сърце. Какво ли се бе случило и можеше ли то да го обремени с още страдания?

— Помниш ли Шаз Боуман?

Карол кимна, леко усмихната.

— Въплъщение на амбицията. Сини очи, които могат да прогорят дупка в теб, ползва ушите и устата си в правилната пропорция две към едно.

Тони потръпна.

— Вече не.

— Какво я е сполетяло? — тревогата в гласа на Карол все още бе по-скоро за Тони, отколкото за Шаз.

Той преглътна с усилие и притвори очи, за да призове картината на нейната смърт. Заговори съвсем безизразно:

— Сполетял я е убиец — психопат. Някой, който е решил, че ще бъде забавно да извади онези яркосини очи, да отреже ушите й и да налее някаква разяждаща течност през устата й, докато заприлича на смачкана дъвка. Тя е мъртва, Карол. Шаз Боуман е мъртва.