Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Но как да се справи с толкова много материали? Не можеше да ги вземе със себе си, защото винаги съществуваше вероятността да го спре пътна полиция и да претърси колата му. Разбира се, не можеше и да остави документацията тук — всичко в нея сякаш го сочеше с пръст. Вече не си тананикаше.

Приклекна в един ъгъл на кабинета и започна да прехвърля трескаво възможностите. Не можеше да изгори всичко. Щеше да отнеме много време, а миризмата на изгоряло би привлякла вниманието на съседите. Само това му липсваше, да повикат пожарната. Не можеше да ги хвърли в тоалетната, защото щеше да я запуши — освен ако не накъсаше всичко на миниатюрни парченца, но тази работа сигурно би му отнела цялата нощ, ако не и повече време. Не можеше дори да изкопае дупка в градината и да ги зарови там, защото откриването на трупа на тази мръсница щеше да предизвика масирано разследване, а полицията щеше да започне от мястото, където е намерен трупа, и околностите.

В крайна сметка не можа да измисли нищо по-разумно от това да вземе уличаващите документи със себе си. Тази мисъл го безпокоеше много, но той непрекъснато си напомняше, че късметът и провидението са на негова страна, че до този момент е бил недосегаем, защото винаги е вземал абсолютно всички необходими предпазни мерки, и че е поемал само минимален риск, разчитайки на благосклонната съдба.

Той натъпка материалите в два големи найлонови чувала за боклук и тръгна, залитайки, към колата. Всяка стъпка с този товар беше изпитание. От петнайсет-шестнайсет часа полагаше интензивни усилия, свързани с обезвреждането на Шаз Боуман, и запасите му от физическа и психическа енергия постепенно се изчерпваха. Когато имаше работа, никога не ползваше наркотици — измамното чувство за сила и увереност, което създаваха, водеше със сигурност до неточни преценки и глупави грешки. Но тъкмо сега искрено му се искаше в джоба му да има малко хартиено пликче кокаин. Едно-две смръквания и щеше да приключи набързо с всичко, което му оставаше, вместо да се влачи като пребит по гадната чакълена пътечка в някакъв забутан край на Лийдс.

Остави и втория чувал с хартии в багажника и въздъхна облекчено. После спря и сбръчка нос отвратено. Приведе се напред и подуши. Подозренията му се оправдаха. Мръсницата се бе изпикала в багажника. Облицовката беше мокра. Още нещо, което трябва да унищожи. За щастие имаше решение на проблема. Свали зелените хирургически дрехи, смъкна гумените ръкавици и натъпка всичко в резервната гума. После внимателно затвори багажника. Чу се тихо изщракване.

— Сбогом, младши следовател Боуман — измърмори той и се отпусна уморено зад волана. Часовникът на арматурното табло показваше почти два и половина. Ако имаше късмет да не го спрат, задето се движи с такава лъскава кола по малките часове, щеше да стигне там, накъдето се бе упътил, към четири и половина. Единственият проблем беше да успее да се пребори с инстинкта си, който го подтикваше да натисне педала на газта и да остави последното си постижение колкото е възможно по-далеч зад себе си. Едната му ръка беше потна, но другата бе студена като нощния въздух. Той подкара колата, излезе извън града и пое на север.

Пристигна десет минути по-рано от часа, който бе предвидил. Зоната за санитарна поддръжка на Кралската болница в Нюкасъл беше пуста. Той знаеше, че ще бъде така, докато пристигнеше дежурната смяна — в шест часа сутринта в неделя. Ванс паркира колата си на служебните места до двойната врата, която водеше към пещите за изгаряне на санитарни отпадъци. Често, когато приключеше работата си с пациентите, той идваше тук да пие чай и да побъбри с персонала. Хората се гордееха, че могат да считат известна личност като Джако Ванс за своя приятел, и с радост му предоставиха магнитна карта, с която можеше да влиза и излиза в помещенията на персонала, когато си поиска. Случвало се бе дори той да се появи при тях посред нощ, когато наоколо нямаше жива душа, и да им помага при изгарянето на отпадъците, да тъпче сам в пещите запечатаните торби с отпадъци от поликлиниката, отделенията и операционните.

През ум не им бе минавало, че той добавя и друго гориво към отпадъците.

Това бе една от многото причини, поради които Джако Ванс изобщо не се боеше, че може да бъде разкрит. Той не беше като Фред Уест, който бе вграждал трупове в основите на къщата си. Когато поредната жертва му омръзнеше, тя изчезваше навеки в унищожителните пламъци на пещите към Кралската болница в Нюкасъл. За устройство, което ежедневно поглъщаше отпадъците на цяла градска болница, два плика за боклук, пълни с проучванията на Шаз Боуман, не можеха да представляват проблем. Щеше да приключи с тази работа за двайсетина минути. След това нещата щяха да отидат към своя край. Щеше да се отпусне в любимото си легло — онова, което бе най-близо до неговия терен за убийства, да забрави всичко и да заспи със съня на праведник.