Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Ще ме черпиш ли едно кафе? — попита Шаз.

Крис отстъпи неуверено назад, отвори широко вратата и каза:

— Влизай.

Хубавите неща не стават лесно. Той си повтаряше непрекъснато тази фраза през двата дни на мъчително очакване, макар че тъкмо този урок надали би могъл да забрави. Детството му беше помрачено от наложената желязна дисциплина, всеки опит да се разбунтува или да постъпи лекомислено биваше жестоко потискан. Научи се да не показва истинските си мисли, да реагира любезно, спокойно и приемливо на всичко, което хората биха могли да му причинят. Друг човек може би щеше да прояви признаци на кипящата възбуда, която му причиняваше мисълта за Дона Дойл, но не и той. Беше привикнал да се преструва до съвършенство. Никой не би могъл да забележи дори за миг, че мислите му витаят в съвсем други сфери, че е напълно откъснат от заобикалящата го действителност. Тази способност го беше спасявала навремето; сега му осигуряваше безопасност.

В мислите си беше с нея, чудеше се дали е спазила обещанието си, представяше си вълнението, което сигурно бушуваше и в нейната кръв. Представяше си я напълно променена от скритото оръжие на тайната, убедена, че знае повече от вестникарските астролози, защото й е известно какво се крие в бъдещето й.

Разбира се, представите й за бъдещето изобщо не съвпадаха с неговите, това беше ясно. Трудно би било да си представим по-драстична разлика от тази между неговите и нейните фантазии — без нито един обединяващ фактор. Като изключим оргазма.

Изпитваше допълнително удоволствие да си я представя как гради напълно погрешна представа за бъдещето си. Този таен трепет се примесваше, а понякога биваше и изместен от хладното острие на страха при мисълта, че тя няма да удържи на думата си. Страхът го пронизваше, докато играеше компютърни игри с раково болни деца. Представяше си как точно в този момент Дона си шушука с най-добрата си приятелка и споделя голямата си тайна. Това беше рискът, който той поемаше всеки път. И всеки път се оказваше, че е преценил шансовете си до съвършенство. Нито веднъж не се бе случило някой да дойде да го търси. Поне не във връзка със следствията. Имаше един случай, когато отчаяните родители на едно момиче бяха помолили да отправи апел за издирване в своето предаване, защото, както казаха те, където и да бе избягала, дъщеря им за нищо на света не би изпуснала нито едно излъчване на „Визитите на Ванс“. Очарователна ирония на съдбата, толкова вълнуваща, че месеци наред получаваше ерекция само като си спомнеше за този случай. Нямаше как да ги уведоми, че единствения начин, по който биха могли да разговарят с дъщеря си отсега нататък, е с помощта на медиум.

Две нощи поред си лягаше много рано и се събуждаше на зазоряване с бясно биещо сърце, усукан във влажните от пот чаршафи. Каквото и да бе сънувал, беше изключено да продължи да спи. Бродеше из тясната хотелска стая и ту нервничеше, ту изпадаше във възторг.

Но всяко нещо има край. В четвъртък вечерта пристигна в убежището си в Нортъмбърланд. Макар и само на петнайсет минути път с кола от центъра на града, къщата бе усамотена като хижа в шотландските планини. Беше всъщност бивш параклис на методисти, толкова малък, че надали бе побирал повече от дузина. Когато я купи, постройката се състоеше от четири разкривени стени и почти срутен покрив. Една местна строителна фирма с радост я ремонтира в съответствие с много специфичните му изисквания, и прибра щедрото заплащане, без някой от строителите да се усъмни дори за момент в обясненията, които бяха получили за някои особености на градежа.

Той се наслаждаваше на подготовката за предстоящото посещение. Чаршафите бяха чисти, дрехите — извадени и приготвени. Телефонът беше изключен, звукът на телефонния секретар — намален, факсът скрит в едно чекмедже. Дори всички възможни апарати да се скъсаха от повиквания, тази нощ той нямаше да ги чува. Масата беше покрита с ленена покривка — толкова бяла, че сякаш сияеше в полумрака. Кристал, сребро и порцелан бяха аранжирани върху нея. Едва напъпили червени рози бяха натопени във ваза от гравиран кристал, свещите блещукаха в семпли сребърни свещници от джорджианската епоха. Дона щеше да бъде очарована. Разбира се, тогава още нямаше да съзнава, че ползва прибори за последен път в живота си.

Огледа се, за да се увери, че всичко е на мястото си. Веригите и кожените каиши бяха скрити, копринената кърпа за запушване на устата — също, по дърводелския тезгях не се виждаха никакви инструменти освен монтираното на него менгеме. Сам беше проектирал тезгяха — всички инструменти бяха фиксирани на отделен плот на панти, който се сгъваше и падаше под прав ъгъл в далечния край на тезгяха, така че да остане незабелязан.