Вал Макдърмид: Струна в кръвта

— Вие убихте Шаз Боуман. Вие убихте и Дона Дойл.

— Никога няма да докажете нищо подобно. И не можете да го докажете, просто защото това твърдение почива на абсолютна фалшификация — докато говореше, Ванс вдигна ръка и я плъзна пред очите си, после по устата си, и накрая почеса леко едното си ухо. В очите на страничен наблюдател това беше обикновен жест на уморен човек. Но за Тони беше ясно, че Ванс му се присмива.

Отблъсна се от стената и прекоси стаята с две широки крачки. Приведе се напред, така че лицето му се озова точно пред лицето на Ванс. Телевизионната знаменитост неволно сви глава в раменете си, като костенурка, която се крие в черупката си.

— Може и да сте прав — каза Тони. — Изобщо не е изключено да не успеем да ви спипаме за убийствата на Шаз Боуман и Дона Дойл. Но има нещо друго. В началото не сте били толкова ловък. Ще ви спипаме за убийството на Барбара Фенуик.

— Не знам за какво говорите — каза презрително Джако.

Тони стана и започна да крачи спокойно из малката стая, все едно се разхождаше в близката градинка.

— Преди дванайсет години, когато сте убили Барбара Фенуик, съдебната медицина нямаше тези възможности, които има сега. Да вземем например следите от оръжия. Навремето сравненията бяха приблизителни. Но сега, с помощта на скенери, електронни микроскопи и какво ли не още, съществува възможността да се сравни дадена рана с определен предмет и да се докаже дали тя е нанесена с него. В най-скоро време ще излязат резултатите от сравнението на смазаната ръка на Дона Дойл с менгемето във вашата вила. — Той погледна часовника си. — Ако имаме късмет, патоанатомът ще дойде всеки момент. Говоря за професор Елизабет Стюарт. Не знам дали сте чували за нея, но тя е светило в областта на съдебномедицинската антропология и патоанатомията. Ако има някой, който да прецени дали раните по ръката на Дона Дойл отговарят на вашето менгеме, това е професор Стюарт. Разбира се, това не ви засяга, ако приемем, че измишльотините ви отговарят на истината.

Той се обърна бавно с лице към Ванс.

— Но ако менгемето отговаря и на раните по ръката на Барбара Фенуик, нещата стават съвсем различни, нали? Серийните убийци най-често ползват едно и също оръжие при всички убийства. Но е малко трудно да си представим как никой досега не е забелязал маниак, който ви ходи по петите от дванайсет години, нали?

Този път Тони забеляза, че зад самоуверената маска на Ванс нещо трепна.

— Пълни глупости. Но ако приемем в името на спора, че получите разрешение за ексхумация, няма прокурор, който ще повдигне обвинение въз основа на белези върху кост, прекарала дванайсет години в земята.

— Напълно сте прав — съгласи се Тони. — Само че, разбирате ли, съдебната лекарка, която дала заключение от аутопсията на Барбара Фенуик, не била виждала никога дотогава подобни травми. Била много заинтригувана. Още тогава била с академични интереси, а междувременно е станала професор. Става дума за същата Елизабет Стюарт. Обърнала се към Вътрешно министерство за специално разрешение да запази костта от ръката на Барбара Фенуик, за да я ползва като учебно помагало. Трябвала й, за да демонстрира ефектът от масивна травма при притискане на костта и обвиващите я тъкани. Колкото и да е странно, тя забелязала още тогава, че уредът, с който е причинено счупването, има малък дефект в единия край, който си личи по раните. Малка издатина на металната повърхност, която оставя в костта отпечатък, ясно различим като отпечатък от пръст.

Думите му увиснаха във въздуха между тях. Нетрепващите очи на Ванс бяха приковани в лицето му.

— Когато професор Стюарт отишла на работа в Лондон, оставила ръката в бившата си месторабота. От дванайсет години ръката на Барбара Фенуик се съхранява в катедрата по анатомия в Манчестърския университет — Тони се усмихна мило. — Една необорима улика, която ви свързва с уреда, причинил счупването на ръцете на жертвата. Сега косвените улики започват да изглеждат по различен начин, нали?

Тръгна към вратата, отвори я и спря.

— Между другото — жена ви не ме привлича ни най-малко. Аз поне не се чувствам толкова непълноценен, че да се крия зад някаква лесбийка.

Когато излезе навън, той направи знак на полицая да се върне при Ванс. После, изтощен от психическия дуел с Ванс, се облегна на стената, плъзна се по нея и остана така, приклекнал, с лакти на коленете, скрил лице в ръцете си.

След десет минути, когато Карол Джордан излезе от съседната стая, откъдето двамата с Маршал бяха наблюдавали разговора между убиеца и преследвача му, Тони не беше мръднал. Тя приклекна пред него и обви главата му с ръце. Той вдигна очи и попита тревожно: