Вал Макдърмид - Струна в кръвта

— Вижте какво, вие очевидно знаете кой съм. Знаете също, че къщата е моя. Не можете ли поне да ми кажете за какво става дума?

Отзад се чу клаксон, Ванс се обърна и видя, че колата, която го следваше надолу по склона, спря точно пред вратата на оградата — сега вече не можеше да се излезе и оттам. Беше напълно обграден. Господи, дано поне онази кучка да е мъртва. От колата излезе друг мъж и тръгна по чакълената пътека към него.

— Вие също ли сте от лондонската полиция? — попита Ванс. Опитваше се да съхрани чаровното си излъчване с професионален рефлекс.

— Не — отвърна Саймън. — Аз съм от Стратклайд.

— Стратклайд? — за момент Ванс се смути. Преди години имаше едно момиче от Лондон, но не бе вземал нито една от Стратклайд. Северняшкият им акцент му ходеше по нервите. Напомняше му за Джими Линдън и за всичко, което бе имало значение за него. Така че, щом тук имаше шотландско ченге, не бе възможно да издирват момичетата. Всичко щеше да се оправи, убеждаваше се Ванс. Пак щеше да се измъкне.

— Точно така, сър. Работим заедно със следовател Джексън, но са ни възложени различни аспекти на случая. Намирахме се наблизо и ни съобщиха, че от преминаваща кола била забелязана светлина в къщата. Затова решихме да проверим на място.

— Похвално решение, господа. Но не е ли по-добре да вляза и аз, за да проверя дали нещо не липсва? — той понечи да заобиколи Леон, но полицаят беше по-бърз. Протегна ръка, препречвайки пътя на Ванс, и поклати глава.

— Опасявам се, че не може, сър. Става дума за местопрестъпление, нали разбирате. Трябва да сме сигурни, че никой няма да заличи следите.

— Местопрестъпление ли? Какво е станало тук, за Бога? — тонът трябва да е тревожен, нареждаше той сам на себе си, опитвай се да изглеждаш загрижен. Това е твоята къща, ти си невинен човек и държиш да разбереш какво се е случило в собствения ти дом.

— Опасявам се, че става дума за смърт при подозрителни обстоятелства — отвърна студено Саймън.

Джако отстъпи уж неволно назад и покри лицето си с ръце, за да прикрие явното си облекчение. Слава Богу, мъртва беше. Мъртъвците не дават показания. Успя да постигне израз на тревожно безпокойство и вдигна очи.

— Но това е ужасно! Смърт? Тук? Кой… как? Тук живея само аз. Освен мен в къщата не влиза никой. Откъде се е взел тук мъртвец?

— Точно това се опитваме да установим, сър — каза Леон.

— Кой е мъртвецът? Крадец ли?

— Не ни се вярва да е крадец — каза Саймън. Едва успяваше да потисне яростта си сега, когато се бе изправил лице в лице с човека, убил Шаз. На всичкото отгоре този мръсник се преструваше, че не подозира за съществуването на онази ужасна маса гниеща плът в подземието.

— Но… освен мен само госпожа Елиът има ключове от къщата. Дорийн Елиът, тя живее в Дийн Котидж. Нали… нали не е тя?

— Не, сър. Госпожа Елиът е жива и здрава. Именно тя ни даде ключа от къщата и ни позволи да претърсим. Наша колежка я отведе у дома — нещо в погледа на чернокожия полицай, който не го изпускаше от очи, накара нервите на Ванс да се опънат тревожно. Спокойният му глас изричаше едни думи, но зад тях Джако долавяше съвсем ясно нещо друго — вестта, че първата му защитна линия вече е разрушена. Не можеше да претендира за незаконно влизане в частна собственост.

— Слава Богу, че не е тя. Но кой е тогава?

— На този етап не можем да кажем нищо със сигурност.

— Все пак сигурно можете да ми кажете дали е мъж или жена?

Саймън се озъби. Вече не издържаше.

— Защото вие не знаете, така ли? — намеси се той презрително. Гласът му трепереше от гняв. — Сигурно мислите, че сме си паднали на главите? — сви юмруци и им обърна гръб.

— За какво говори той? — попита Ванс, преминавайки към раздразнителния тон на невинен наблюдател, който подозира, че ще бъде въвлечен в чужди неприятности.

Леон сви рамене, запали цигара и отвърна небрежно:

— Знам ли. О, чудесно — добави той, поглеждайки някъде над рамото на Ванс. — Ето я и леката кавалерия.

От колата, спряла току-що до колата на Саймън, излезе жена, която според Ванс с нищо не предизвикваше асоциация с кавалерия. Надали имаше повече от трийсет години. Беше хубавичка, а стройната й фигура личеше дори под прекалено широкия шлифер. Гъстата й руса коса беше късо подстригана и малко разчорлена.

— Добър вечер, господа — каза тя делово. — Господин Ванс, аз съм главен инспектор Карол Джордан. Бихте ли ни извинили за момент, налага се да разговарям насаме с един от колегите си. Леон, моля те да правиш компания на господин Ванс. Трябва да видя какво става вътре. Саймън, ако обичаш, ела с мен.