Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Сутрешните вестници твърдяха, че във верижната катастрофа са пострадали между двайсет и седем и трийсет и пет автомобила. Но в центъра на вниманието бяха шестимата загинали. На първа страница се говореше за трагичния героизъм на Джако Ванс, златното момче на британската лека атлетика. Въпреки многобройните рани и трите счупени ребра при първия удар, Джако бе изпълзял от смачканата си кола и бе успял да спаси две деца от задната седалка на друга кола, секунди преди тя да избухне в пламъци. Беше качил децата на раменете си, изнесъл ги бе вън от платното и после се беше върнал, за да опита да спаси друг шофьор, приклещен между волана и изметнатата врата на камиона си.

В този момент покривът на камиона бе поддал под натрупването на налягане и бе рухнал. Шофьорът не бе имал никакъв шанс. Същото се отнасяше и до ръката на Джако Ванс, ръката, с която мяташе копието. В продължение на цели три часа пожарникарите се бяха опитвали да го освободят, режейки разкривения метал, който бе превърнал плътта му в куп сурово месо и бе надробил костите му. Нещо по-лошо, през по-голямата част от тези три часа той бе в съзнание. Тренираните спортисти знаят какво значи да преминеш през бариерата на болката.

В деня, когато лекарите поставиха първата му протеза, дойде и новината, че е награден с кръст за храброст „Свети Георги“. Слаба утеха за загубата на една мечта, около която се бе въртял целият му живот в продължение на повече от десет години. Но горчивината не замъгли вродената му проницателност. Той знаеше отлично колко продажни могат да бъдат медиите. Още се гърчеше при спомена за заглавията на спортните вестници на другия ден след първия си опит да спечели златен медал на европейско първенство. „Джако се осра“ беше най-учтивото, и то само ден след като го бяха окачествявали като „Рицарят на сърцата ни“.

Съзнаваше, че трябва много бързо да извлече максимален капитал от славата си, в противен случай скоро щеше да се присъедини към групата на забравените герои, храна за всеки журналист, комуто хрумне да напише материал на тема „Къде са тези хора сега?“. Затова се обърна към няколко души, които му бяха задължени, поднови приятелството си с Бил Ричи, и накрая успя да стане спортен коментатор на същите тези Олимпийски игри, в които трябваше да участва. Не беше зле като начало. Успоредно с това той работеше неуморно, за да затвърди репутацията си на убеден участник във всякакви благотворителни инициативи, човек, който не би допуснал славата да му попречи да помага на хора, които не са имали късмета му.

И сега беше много по-горе от всички глупаци, които навремето бързаха да го отпишат. С чар и увещания си бе пробил път до първите редици на спортната журналистика, с такава безогледна и безмилостна изобретателност, че някои от жертвите му все още не съзнаваха, че им е нанесен фатален удар. Веднага щом се утвърди в тази роля, той се зае да организира свое шоу, което в продължение на три години водеше класациите на забавни предавания по рейтинг. Когато на четвъртата година шоуто слезе от първо на четвърто място, той го заряза незабавно и започна с продукцията „Визитите на Ванс“.

Шоуто претендираше за естественост. Всъщност появата на Джако сред така наречените „обикновени хора, водещи обикновен живот“, беше внимателно дирижирано, с предварително планиране, достойно за посещение на кралицата, но без съпровождащата го публичност. В противен случай сигурно би привлякъл по-големи тълпи от компрометираната династия Уиндзор. Особено пък ако се появеше с жена си.

Но и това не му беше достатъчно.

Карол плати кафетата. Това беше привилегия на по-високопоставения. Канеше се да не участва в купуването на шоколадови бисквити, защото не разбираше кому са необходими три опаковки „Кит Кат“, за да оцелее по време на сутрешната оперативка с шефа си, но размисли. Щяха да я разберат погрешно. Затова пое и тези разноски без възражения. Поведе групата, която бе подбирала толкова внимателно, към едно тихо ъгълче, изолирано от останалата част на кафето с редица изкуствени палми. Сержант Томи Тейлър, следовател Лий Уитбред и следовател Дай Ърншоу я бяха впечатлили със своя интелект и целеустременост. Може и да бе сбъркала, но тези трима служители според нея бяха най-доброто в полицейската централа на Сийфорд.

— Ще се престоря, че водим извънслужебен разговор, защото така ще се опознаем по-добре — обяви тя, разпределяйки бисквитите между тримата. Дай Ърншоу я наблюдаваше. Очите й приличаха на стафиди, забити в пудинг. Дай мразеше новата си шефка, защото изглеждаше елегантно в измачкания си като хармоника ленен костюм, докато тя самата приличаше на буца мас в съвършено изгладените си дрехи.