Вал Макдърмид: Струна в кръвта

Беше толкова съсредоточена, че наистина не забеляза, когато той се върна отново в стаята през вратата зад гърба й, докато подсъзнанието й не регистрира лек аромат на мъжки одеколон. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не реагира. Продължи да удря по клавишите, докато ръката му навлезе в периферното й зрение и постави на бюрото картонена чаша с кафе и кифла.

— Не е ли време за почивка?

Тя потърка очи, откъсна се от екрана и каза:

— Благодаря.

— Няма защо. Има ли нещо неясно? Ако искаш, можем да прехвърлим всичко заедно.

Шаз продължи да се държи подчертано въздържано. Не се вкопчвай в първото предложение, напомни си тя. Не искаше да черпи от натрупания пред Тони Хил кредит, преди това да стане абсолютно необходимо, а за предпочитане едва след като самата тя бе успяла да му помогне по някакъв начин.

— Въпросът не е в това, че не разбирам — каза тя. — По-скоро не се доверявам на системата.

Тони се усмихна. Упоритата й затвореност го забавляваше.

— Да не си от онези деца, които искат доказателства, че две и две винаги ще бъдат четири?

Прониза я тръпка на задоволство, защото явно бе успяла да подобри настроението му, но тя бързо я потисна. Побутна кифлата настрани и свали капака от чашата с кафето.

— Винаги съм имала слабост към доказателствата. Защо съм започнала работа в полицията, как мислите?

Тони се усмихна накриво и я изгледа проницателно.

— Мога да се опитам да предположа. Избрала си чудесна почва за себедоказване.

— Не съвсем. Пътят отдавна е проправен. Американците отдавна вършат същата работа като нас, дори имат вече учебници по профилиране, направени са филми по темата. На нас, както винаги, ни трябваше доста време, за да включим на същата вълна. Вие сте един от тези, които наложиха тази работа, и за нас няма вече какво да утвърждаваме.

Шаз отхапа голям залък от кифлата и кимна доволно, наслаждавайки се на пълнежа от кайсиево сладко.

— Нищо подобно — отвърна сухо Тони, упътвайки се към своето място. — Едва сега започва обратната реакция. Наистина, мина много време, докато полицията признае, че сме в състояние да им оказваме реална помощ, но сега започна атаката на журналистите. Допреди една-две години се, отнасяха с нас като с богове, а сега правят списъци на всичките ни недостатъци. Прекалиха с рекламата, затова трябва да намерят начин да обвинят нас, че не задоволихме големите очаквания, които самите те предизвикаха.

— О, не знам — каза Шаз. — Публиката помни само големите успехи. Като вашия случай в Брадфийлд миналата година. Точният профил беше готов, на полицаите им стигаше само да натиснат копчето, за да разберат кого да търсят и къде. — Без да забелязва внезапното вледеняване на лицето му, Шаз продължи да бъбри възторжено. — Ще отделите ли някой час да ни запознаете с подробности по онзи случай. Вече знаем клюкарската версия, но в специализираната литература няма нищо, въпреки че работата ви очевидно е била като по учебник.

— С този случай няма да се занимаваме — каза Тони безизразно.

Шаз вдигна рязко глава и разбра какво е сторила с ентусиазма си. Този път се беше издънила.

— Съжалявам — каза тя тихо. — Често се увличам, а пък тактът и дипломатичността се учат трудно в наши дни. Не се замислих.

„Тъпанарка“, упрекна се тя. „Ако се е подлагал на терапия, а сигурно му се е наложило след онзи кошмар, последното, което би искал, е да изложи преживяванията си пред нечие алчно любопитство, пък дори да е замаскирано като научен интерес.“

— Не е нужно да се извиняваш, Шаз — отвърна уморено Тони.

Ти си права, това е показателен случай. Причината, поради която няма да го изучаваме е, че все още не мога да говоря за него, без да изпитам чувството, че полудявам. Ще трябва да ме извините. Може някой ден да се сблъскате със случай, който да ви нанесе същите травми. Искрено се надявам, че това няма да се случи с никой от вас.

Той погледна към кифлата си, сякаш беше предмет с неизвестен произход и я бутна настрани. Апетитът му бе изчезнал, изтрит, както би трябвало да бъде изтрито и миналото.

Шаз изпита желание да върне лентата, да може да подхване разговора отново от момента, когато той бе поставил кафето на бюрото й и все още съществуваше възможност да бъде изграден мост помежду им.

— Искрено съжалявам, доктор Хил — каза тя безпомощно.

Той вдигна очи и се насили да се усмихне едва забележимо.

— Наистина, Шаз, няма защо. Освен това, хайде да се откажем от това „доктор Хил“. Мислех да ви го предложа още вчера, но забравих. Не искам да се създаде усещането, че аз съм учителят, а вие — учениците. Засега аз съм ръководителят на групата просто защото съм се занимавал по-дълго от вас с тази работа. Много скоро всички ще работим рамо до рамо, затова няма смисъл да издигаме бариери между нас. За теб съм Тони, става ли?