Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Карол продължаваше да добавя на ум нови черти към образа на шефа на пожарната. Докато разговаряха, правите му черни вежди се свиваха и издигаха над синьо-зелените очи. За човек, чиято работа бе свързана с продължително седене зад бюрото, кожата на лицето му бе учудващо обветрена — когато не се мръщеше или усмихваше, се виждаше колко бяла е кожата на бръчиците около очите му в сравнение с останалата част от лицето. Сигурно се занимава с ветроходство или риболов в свободното си време, каза си тя. Когато той наведе глава, потвърждавайки нещо, което тя бе казала, Карол забеляза сребристи нишки в тъмните му коси. Сигурно е подминал трийсетте с няколко години, реши тя, коригирайки първоначалната си оценка. Имаше обичая да анализира хората, с които се запознаваше, представяйки си как би звучало описанието им в полицейски бюлетин. Никога не й се беше налагало да прави компютърна възстановка на лицето на някой, когото познаваше, но беше уверена, че практиката я бе направила възможно най-подходящият свидетел за такива ситуации.

— Надявам се, че сега, когато видяхте как работим, сте по-склонна да приемете, че когато изразим съмнения за палеж, не дрънкаме пълни глупости? — Тонът на Пендълбъри беше шеговит, но очите му я гледаха предизвикателно.

— Никога не съм се съмнявала в компетентността на мнението ви — отвърна тя спокойно. — Съмнявах се по-скоро, че приемате нещата толкова сериозно, колкото би трябвало. — Отвори с щракане ключалките на чантата си и извади папката. — Бих искала да прехвърля подробностите около тези инциденти заедно с вас, ако можете да ми отделите толкова време.

Той наклони глава на една страна.

— Интересно, дали намеквате за това, което имам предвид и аз?

— Сега, когато знам как ръководите работата си, не мога да повярвам, че не ви е минавала през ума мисълта за серийно подпалвачество.

Той подръпна крайчеца на ухото си. Явно продължаваше да я преценява. Накрая каза:

— Чудех се кога някой от вас ще забележи.

Карол издиша шумно през носа си.

— Би било от полза някой да ни насочи. Вие сте специалистите в края на краищата.

— Вашият предшественик не беше на същото мнение — отбеляза Пендълбъри съвсем равнодушно, все едно коментираше цената на рибата. Целият ентусиазъм, с който бе говорил досега за работата си, се бе изпарил. Карол трябваше да си вади сама заключенията, а те не бяха окуражаващи.

Тя сложи папката на бюрото на Пендълбъри и я отвори.

— Това е било преди. Говорим в сегашно време. Да не искате да ми кажете, че имате и други случаи на съмнение за умишлен палеж?

Той хвърли поглед на най-горното досие в папката и изсумтя.

— Колко назад искате да се върнем?

Тони Хил седеше сам зад бюрото си. Привидно подготвяше материалите за днешния си семинар, но мислено бе много далеч оттук. Мислеше за всички мозъци с психопатична нагласа някъде там, навън, оформени вече така, че да причинят болка и страдания на много хора.

Дълго време сред психолозите битуваше теория, която отричаше съществуванието на злото. Според тази теория най-ужасните ексцесии на повечето лица с нарушена социална адаптация, хора, отвличали, измъчвали и убивали, се приписваха на стечение на определени обстоятелства в тяхното минало. Предполагаше се, че натрупването на определен брой обстоятелства достига кулминацията си в едно определено събитие, което подлага тези хора на тежък стрес и ги тласка отвъд границите на допустимото в едно цивилизовано общество. Но Тони никога не бе приемал тази теория за напълно задоволителна. Тя неминуемо налагаше въпроса защо други хора, произхождащи от идентични социални среди, преживели същите страдания и лишения, не се превръщат в психопати, а продължават да водят полезен, съзидателен живот на социално интегрирани личности.

Сега учените търсеха генетично обяснение, опитваха се да намерят частица от кода на ДНК, която да обясни тези отклонения. Този отговор пък му се виждаше прекалено гладък. Прекалено много напомняше на някогашното твърдение, че някои хора са си лоши по принцип и толкова. Такова обяснение избягваше поемането на отговорност по начин, който му се струваше отблъскващ.

Тази дилема винаги го бе занимавала особено много. Той съзнаваше причините, поради които бе толкова добър професионалист. Беше вървял в стъпките на хората, които преследваше, бе извървявал голяма част от техния път. И винаги, в една точка, която сам не бе в състояние да определи, пътищата им се разделяха. В момента, когато те ставаха преследвачи на първа линия, той се превръщаше в преследвач на втора линия. Преминеха ли границата, той се впускаше по дирята им. Но все пак животът на всеки един от тях се бе отразил донякъде на неговия. Фантазиите, които ги тласкаха към престъплението, бяха свързани със секса и смъртта. Неговите фантазии за секс и смърт бяха свързани с профилирането. Понякога се чувстваше ужасяващо близко до тях.