Вал Макдърмид - Струна в кръвта

Взе папката си и се постара да избягва погледите им, докато разбутваха столовете и се отправяха в разбъркан ред към вратата. Отиваха при кафе-машината, която се намираше в най-голямото от трите помещения, отпуснати им с голямо нежелание от централата — и без това едва успяваха да наместят собствените си служители. Когато най-сетне Тони вдигна очи, видя Шаз Боуман, която чакаше, подпряна на стената до входа.

— Размисли ли, Шарън? — попита той.

— Мразя да ми казват Шарън — отвърна момичето. — Ако очаквате отговор от мен, опитайте с „Шаз“. Исках само да отбележа, че не само специалистите по профилиране си патят. Нищо от това, което казахте току-що, не се различава от проблемите, с които се сблъсква една жена, когато работи в полицията.

— Казвали са ми го и друг път — кимна Тони и мислите му естествено се насочиха към Карол Джордан. — Ако е вярно, значи водите с една дължина от самото начало.

Шаз се усмихна и се отблъсна от стената, видимо доволна.

— Вие само ме гледайте — заяви тя, завъртя се на пети и се измъкна през вратата, тихо и гъвкаво като хищник в джунглата.

Джако Ванс се приведе напред през крехката масичка и се намръщи. После посочи към разтворения календар.

— Не виждаш ли, Бил? Вече обещах да тичам на онова полумаратонско състезание в неделя. После, в понеделник и вторник, имаме снимки, откривам някакъв клуб в Линкълн във вторник вечерта — между другото, ти също ще дойдеш, нали? — Бил кимна и Джако продължи. — Цялата сряда ми е наблъскана със срещи, а после трябва да шофирам обратно до Нортъмбърланд заради доброволческата ми работа. Изобщо не ми е ясно къде можем да ги вместим. — Той въздъхна и се отпусна назад на неудобния раиран диван в караваната на филмовата продукция.

— Точно там е въпросът, Джако — отвърна спокойно продуцентът му, разбърквайки обезмаслено мляко в кафетата, които тъкмо бе сипал в малката кухничка. Бил Ричи бе продуцент на „Визитите на Ванс“ от толкова дълго време, че беше наясно колко безсмислено е да се опитва да разубеди звездата на предаването, щом веднъж си е набил нещо в главата. Само че този път шефовете го бяха натиснали и се налагаше да опита. — Това документално филмче трябва да те представи като удивителна личност, да се обърне към публиката горе-долу така: „Вижте този професионалист, много зает човек, който все пак намира време да работи за благотворителни организации, защо не последвате примера му?“

Бил постави кафетата на масата.

— Съжалявам, Бил, но няма да стане — Джако взе чашата с кафе, примижа от горещината и я остави обратно на масата. — Кога най-сетне ще имаме свястна кафе-машина?

— Ако зависи от мен, никога — Бил се намръщи престорено. — Когато кафето е кофти, винаги успява да те отклони от темата, с която си се заловил.

Джако кимна примирено в знак на съгласие.

— Добре, така е. Но все пак няма да приема. Само това ми липсва — цял нов снимачен екип да ми се влачи по петите, като че ли останалите са ми малко. Освен това аз не се занимавам с благотворителност, за да се фукам с това по телевизията през най-гледаното време. И трето, нещастниците, с които се занимавам през свободното си време, са хора на смъртно легло, които определено не се нуждаят от блясъка на прожекторите. С удоволствие ще сторя още нещо за телевизията, може дори заедно с Мики, но няма да допусна да се експлоатират хората, на които се опитвам да помогна, само за да може телевизията да измъкне още няколко хиляди от хора, обзети от чувство за вина.

Бил разпери ръце.

— Твоя работа. Аз ли да им го кажа или предпочиташ да говориш ти?

— Би ли се заел? За да ми спестиш допълнителните неприятности? — усмивката на Джако грейна като слънчев лъч, пробил буреносен облак, изпълнена с обещания като часа преди първата среща. Тази усмивка бе запечатана в съзнанието на публиката като част от генетичния код. Жените се любеха по-страстно със съпрузите си, когато призоваваха под спуснатите си клепачи еротичното излъчване на устните и погледа му. Той беше фокус на сексуалното осъзнаване на момичетата в пубертета. Беше слабост и на възрастните дами, които не долавяха връзката между образа му и притискащата ги после тъга и празнота.

Мъжете също го харесваха — но не заради сексуалната му привлекателност. Мъжете харесваха Джако Ванс, защото въпреки всичко той си оставаше „наше момче“. Носител на златни медали на британско и европейско ниво, Ванс бе поставил и световен рекорд по мятане на копие. Олимпийското злато блестеше като нещо неизбежно в бъдещето на любимеца на спортните страници. Тогава, една вечер, когато се прибираше с колата си от заседание на лекоатлетическата асоциация в Гейтсхед, Джако попадна в гъста мъгла на шосе А1. Не беше единственият.