Дейвид Морел - Нарушители

Той понечи да хвърли старите батерии в един ъгъл.

— Не. — Гласът на професора звучеше съвсем немощно. — Ние не оставяме боклук.

Въздъхвайки нетърпеливо, Бейлинджър ги пъхна в раницата си.

Подсвиркването замря. Сега се чуваха само свистенето на вятъра в дупките на таванския прозорец и далечното подрънкване на клатещото се парче ламарина.

„Който и да е там долу, той знае, че сме тук, и си направи труда да ни го покаже — помисли си Бейлинджър. — Ще изглежда странно, ако не реагираме. Време е да разберем с кого си имаме работа“.

— Хей! — изкрещя той към мрачната бездна.

Ехото на гласа му постепенно замря.

— Ние сме от Службата за спасяване на имущество на Джърси Сити — извика Франк. — С нас има полицай! Имаме пълното право да бъдем тук, което не може да се каже за теб! Ще ти дадем шанс да си тръгнеш, преди да сме извикали още ченгета!

И преди ехото да отекне, додаде:

— Добре, ти направи своя избор!

Отдолу долетя мъжки глас:

— Нощем ли работите?

— Работим, когато ни нареди шефът! Тук и без това винаги е тъмно!

— Сигурно е хубаво да получавате пари за извънредна работа!

Бейлинджър се почувства окуражен.

— Виж какво, не ми се водят разговори! Казвам ти да напуснеш! Мястото не е безопасно!

— Рухналото стълбище доказва това! Да си тръгваме ли? Неее, на нас ни харесва тук! Може да се каже, че се чувстваме като у дома си в тъмното!

„Нима не е сам?“ — помисли си Франк.

— Така си е — обади се друг глас. — Страшно ни харесва.

— И за какво бяха тези писъци преди малко? — извика първият. — Някой от вас да не е изперкал?

Бейлинджър се взираше надолу в тъмнината. Чуваха се скърцащи стъпки, но не се виждаше никаква светлина.

Той рязко се обърна към групата.

— Кора, позвъни на 911.

— Той е прав, професоре — обади се Вини, който помагаше да държат Конклин изправен.

— Хич не ми пука, че на някого ще му бъде провален животът заради полицията — каза Бейлинджър. — На този етап просто искам да съм сигурен, че ви е останал още живот.

— Наистина ли мислиш, че е опасно? — подхвана Рик.

— Кора — повтори Бейлинджър, — обади се.

Тя вече беше извадила телефона си и набираше номера. Обгърната от мрака, групата я наблюдаваше.

Кора се намръщи:

— Проклет запис!

Франк грабна телефона от ръцете й.

— Ей — извика първият глас отдолу, — ако се опитвате да се обадите на 911, очаква ви голяма изненада!

Бейлинджър притисна телефона до ухото си. Записът гласеше: Поради необичайно големия брой позвънявания всичките ни диспечери на спешните линии са заети. Моля, почакайте, щом се освободи някой, ще ви се обади.

— Предполагам, че не сте оттук! — извика гласът. — Иначе щяхте да знаете, съобщиха го по телевизията: местната 911 има нова телефонна система! Пълен хаос! Никой не може да се свърже! Няма да оправят нещата по-рано от понеделник. А може и по-късно!

Съобщението прозвуча отново: Поради необичайно големия брой…

— Сега редовната полицейска линия също е задръстена през цялото време! — извика вторият глас. — Ще ви трябват най-малко трийсет минути, за да се свържете!

— Това е прогресът! — добави друг отдолу. — Всичко е ново и изпипано и така дяволски сложно, че не мога да си представя как изобщо работи!

„Трима ли са?“ — запита се Франк.

— А едно време в този стар хотел хората знаеха как да направят нещата надеждни — каза вторият глас.

— Надеждно строителство! — рече първият. — Ей, защо не ни кажете нещо повече за онези златни ножове и вилици, за които си приказвахте?

Бейлинджър върна телефона на Кора.

— Приберете нещата си: универсалния комплект инструменти, лейкопласта, въжето, чука, санитарната чанта. Всичко това може да ни потрябва. — Той прибра острието на ножа и го закачи с клипса в джоба си. — Взехте ли всичко? Да вървим.

— Къде? — Омаломощен от болката, професорът залиташе, подкрепян от двете страни от Вини и Рик.

— Към единственото място, където можем да отидем — долу. Едно е сигурно, не бива да стоим. Пасивността е опасна. Означава да загубим.

Бейлинджър тръгна пред групата. Той се върна в коридора, спря пред вратата с надпис АВАРИЕН ИЗХОД, която бе отворил по-рано, и насочи лъча на фенерчето си надолу към една тясна и пълна с паяжини стълбищна шахта. Когато всички се присъединиха към него, той свали ципа на винтягата си, пъхна ръка и извади пистолета си.

— О, божичко, оръжие! — възкликна Кора.

Рик го изгледа враждебно.