Дейвид Морел - Нарушители

— О, не! — простена Рик.

— Аз съм стар човек, нямам какво да губя, но вие тримата сега започвате. Никога няма да си простя, ако съсипя бъдещето ви. Помогнете ми да се изправя! Изведете ме оттук!

— Но как? — попита Бейлинджър. — Стълбището се срина. Какво да направим? Да те завържем с въже и да те спускаме от балкон на балкон ли?

— Трябва да има аварийна стълба.

Лъчите на фенерчетата зашариха наоколо.

— Ей там има коридор — посочи Рик.

— Трябва да сме заедно, помогнете ми да стана.

Професорът изстена, когато го повдигнаха. Стъпи на здравия си крак, прегърнал с едната ръка Рик, а с другата Вини. Двамата му помогнаха да закуцука напред.

Бейлинджър се насочи покрай балкона към коридора. Кора забърза след него. До вратата на асансьора фенерчетата им осветиха надпис: АВАРИЕН ИЗХОД.

— Най-накрая! — въздъхна облекчено Бейлинджър.

Той отвори вратата, но се сепна, когато някакво животно изсъска и се втурна към балкона, пробягвайки покрай краката му. Кора изпищя. Франк понечи да извади пистолета си и в този момент Рик извика:

— Още една бяла котка! Това място сигурно бъка от котки.

— Не — каза Конклин. — Не е друга.

„Той като че ли бълнува“, помисли си Бейлинджър.

— Същата е — промълви Конклин.

— Същата ли? Говориш безсмислици.

— Погледни задните й крака.

Бейлинджър насочи лъча на фенерчето си към изплашеното животно. Последва го и Кора, а и всички останали. На ярката светлина се виждаше как котката се втурна през балкона към чудноватото дърво, прораснало през пода.

Но котката албинос също изглеждаше чудновато.

— Има три задни крака — прошепна Рик. — Като онази, която видяхме в тунела.

— Това е едно и също животно — със слаб глас изрече професорът. — Мутанти от този тип се срещат рядко, шансът е малък.

— Онази, която видяхме на четвъртия етаж ли? — възкликна Бейлинджър.

— Но това е невъзможно! — намеси се Кора. — Нали затворихме вратата, която водеше от тунела към сервизното помещение. Знам, че го направихме, аз настоях. Тъй че как тогава е влязла тук?

— Плъховете са прогризали дупки в бетонните стени, както каза професорът — обясни Вини.

— Може би — каза Франк.

— Няма „може би“! — ядоса се Вини. — Това е единственият начин да влезе.

— Има и друг — рече Бейлинджър, отивайки към балкона.

— Не виждам какъв.

— Някой може да е влязъл в хотела след нас и да е оставил вратата отворена.

Настъпи зловеща тишина, само вятърът свиреше в дупките на таванския прозорец.

След това някаква странна мелодия наруши тишината. Протяжно-ритмична, прекрасна, но пропита с тъга.

— Почакайте — каза Кора. — Какво е това?

Съдбата, помисли си Бейлинджър. През дупките на таванския прозорец вятърът донасяше далечното подрънкване на парчето ламарина, което се удряше в стената на жилищния блок навън. Но то не заглушаваше онази мелодия, която идваше отдолу.

Лирична, ужасяващо наситена, извикваща определени думи в съзнанието му…

В тъмната бездна под тях някой си подсвиркваше „Лунна река“.

— Божичко!

Кора рязко се отдръпна от балкона.

Другите я последваха.

Подсвиркването продължаваше да ечи в тъмнината. Напомняше за мечти и разбити сърца, за желанието да продължиш напред. „Какво ли не бих дал сега, за да продължа“, помисли си Бейлинджър.

— Кой е този? — прошепна Рик.

— Може да е някой патрул… — Вини сниши глас.

— От полицията? — Кора угаси миньорската лампа на каската си и джобното фенерче.

„Де да имахме този късмет“, помисли си Франк.

Вини и Рик също угасиха лампите и фенерчетата си, Кора помогна на професора да стори същото. Само лампата върху каската на Бейлинджър и джобното му фенерче светеха в сгъстилия се мрак.

— Загаси! — припряно прошепна Рик. — Може би този, дето си свирука, не знае, че сме тук.

Но Франк не го послуша. В сравнение с тяхното шептене нормалният му глас прозвуча мощно:

— Един полицай не би се разхождал наоколо, подсвирквайки си в мрака. Който и да е този човек, той определено знае, че сме тук, горе. Това е мелодията, която ти изсвири на пианото.

— О, вярно… — Гласът на Рик секна от обзелото го неудобство.

— Тогава кой е този? — попита с изтощен глас професорът.

— Всички сменете батериите на джобните си фенерчета. Миньорските лампи ще издържат още доста дълго, но фенерчетата вече гаснат. Трябва да сме готови.

— За какво?

— Просто направете каквото ви казах.

Тъй като лъчът на фенерчето му вече бе избледнял, Бейлинджър извади нови батерии от раницата си, развинти дръжката на фенерчето и ги смени. Светлината отново блесна ярко.