Дейвид Морел - Призрачни светлини

Април, 1889 г.

Нолан наблюдаваше как машинистите наведоха крана на водната кула и напълниха резервоара на парния локомотив. Той огледа малкото ниски сгради, служещи за подслон на мъжете, които влачеха трупи от планината Дейвис и ги нареждаха на купчини, за да се използват от влаковете като гориво.

Говедата мучаха във вагоните за добитък.

— Отворете капаците — каза той на хората си.

Дървените платформи затътнаха под копитата на животните, докато те слизаха на открито под слънчевата светлина.

— Гледайте да не се разбягат — нареди Фред.

Петстотинте говеда бяха мършави, купени евтино в Колорадо, след като студената зима бе натрупала толкова много сняг на пасищата, че животните не можеха да изгазят през преспите, за да стигнат до тях. Много бяха умрели от глад. Оцелелите изглеждаха ужасно.

„Обаче са оцелели — помисли си Нолан. — Те са силни. Ще станат добри животни за разплод“.

Беше се срещнал с ръководителите на железницата в Денвър, твърдейки, че тази спирка за вода в Западен Тексас е чудесно място, където железницата може да построи град и обширни заграждения за едър рогат добитък.

— Разбира се, тревата е малко рядка, но там има много земя за пасища. Говедата ще заякнат, ако се пада по един акър на животно.

— По един акър на животно?! — възкликна подигравателно един директор с пура в устата. — В такъв случай ще ви трябва ужасно много земя, за да оправдаете разходите, които искате да направим.

— Е, признавам, че в момента ранчото ми е малко. Притежавам само четвърт милион акра, но смятам да го разширя.

— Четвърт милион акра? — Директорът се приведе напред. — Боже мой, да не би да ни казвате, че смятате да превозите двеста и петдесет хиляди говеда до тази спирка за вода?

— Като начало. Ако вие построите загражденията и града, аз ще доставя добитъка.

Сега Нолан гледаше към мястото, където щяха да бъдат разположени загражденията, коритата за поене и яслите за сеното, постоянните рампи към вагоните за добитък. Представи си широките градски улици, по които говедата щяха да бъдат отвеждани до загражденията. Магазините, които щяха да улесняват снабдяването на ранчото с хранителни припаси. Къщите на хората, които щяха да въртят търговия в тези магазини. Може би щеше да има лекар и църква.

Вероятно дори и бар, който щеше да бъде под стриктен контрол… Защото макар и да беше презвитерианец, който никога не бе близвал алкохол, Фред разбираше нуждите на мъжете, които наемаше. Смяташе, че ако от време на време им разрешава внимателно надзиравана почивка, това ще го улесни в привличането и задържането на работна ръка.

Допускаше, че амбициите му са по-големи от възможностите му. Притежаваше четвърт милион акра земя, която дядо му и баща му бяха отвоювали от мексиканците и индианците. Ала сега имаше нужда от пари, за да купи евтини, мършави, но изненадващо издръжливи говеда. Досега имаше стадо от петстотин крави, но щеше да има нужда от много повече, за да ги разплоди до четвърт милион, както бе обещал.

„Е, това е началото — помисли си Нолан. — Следващата седмица ще замина за Оклахома. Тяхната зима бе напълно противоположна на тази в Колорадо — толкова суха, че пролетната трева още не е поникнала. Фермерите ще заделят животни за клане и ще са съгласни да продадат най-зле изглеждащите крави за жълти стотинки. Ще ме помислят за луд, но аз знам, че всяко живо същество, което е преживяло продължителната зимна суша, сигурно е силно“.

— Подкарвайте ги — каза той на хората си.

Ъгълът, под който падаха слънчевите лъчи, му подсказа, че ще мръкне след пет часа. А през това време работниците му трябваше да изминат с добитъка тринадесетте километра до потока, който бяха преградили, създавайки езеро, където всичките му крави можеха да се събират и да пият вода. Повече от два и половина километра на час. След дългото пътуване във вагоните съществуваше риск някои от животните да рухнат, преди да стигнат до водата. Но след това те щяха да могат да си починат и да не правят нищо друго, освен да ядат, да пият и да растат.

„Те са силни — помисли си Фред. — Преживели са много по-лошо от това. Ще издрапат до потока“.

Както се оказа, две крави умряха, а другите стигнаха до водата чак след като започна да притъмнява. В настъпващата нощ бе много по-трудно да се уварди движещо се стадо и воят на койотите лесно можеше да го подплаши. Ала най-накрая говедата наобиколиха преградената част от потока и Нолан каза на своя надзирател: