Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Сър, ако продължаваме да яздим така, най-накрая ще се озовем в Мексико.

Нолан внезапно си даде сметка колко високо се е вдигнало слънцето и колко далече са стигнали. С усещането, че излиза от транс, той се загледа напред към осеяните с рядка трева пасища, които сякаш се простираха до безкрая. Нещо се полюшваше на хоризонта. Може би пясъчна вихрушка. Може би трептеше въздухът, нагрят от слънцето.

„Мога да следвам това движение вечно и никога да не го достигна“ — помисли си Фред.

— Връщаме се — извика на мъжете. — Всеки да вземе отделен сектор. Продължавайте да се оглеждате и извикайте, ако намерите следи, че някой е лагерувал.

— Нолан открил ли е някакъв отговор? — попита Пейдж.

— Неколцина индианци работели в ранчото му. Решил, че е по-безопасно да ги задържи близо до себе си, отколкото да воюва с тях — отговори Хариет. — Никога повече не ходил в този район след мръкване, но предположил, че индианците със сигурност ще знаят, ако някога са били виждани странни светлини там. За негова изненада, те му казали, че в тази посока винаги е имало светлини. Техните бащи и дядовци им били разказвали за тях. Те вярвали, че светлините са духовете на техните предци.

— Суеверието е още по-неубедително от температурите инверсии — каза Тори. — Както и да е, аз нямам нужда от обяснение за светлините. Не искам някой да ме лиши от вярата, че те са много специални, като ми каже, че са просто кълбовидни мълнии или духове.

— По този начин се чувстват почти всички в този град — отвърна домакинята. — Когато с покойния ми съпруг за първи път дойдохме тук, през 1970 година, бяхме щастливи в старото ни комби, което практически бе нашият дом. Случайно чухме за светлините и отидохме до мястото, където сега се намира наблюдателната платформа. Отворихме задния капак, седнахме на спалните си чували, като пушехме трева и хапвахме корнфлейкс. Още не знам дали наистина видяхме светлините, или поради дрогата повярвахме, че е така.

Обаче на следващата вечер ги забелязахме, без да сме дрогирани, и на по-следващата също… И тъй никога не напуснахме града. Тогава Ростов не беше голям, но успяхме да си намерим работа, а и не ни трябваха много пари, за да живеем. Всъщност това, че можехме да гледаме светлините, когато си поискаме, ни се струваше достатъчна награда. След известно време вече нямаше нужда да излизаме извън града. Някак си чувствахме, че те са си там, без реално да ги виждаме.

При все това на всеки два месеца ни обземаше желанието да ги зърнем отново, така както хората изпитват нуждата да отидат на църква. Много жители на Ростов са като мен и съпруга ми. Смятали са само да минат, но светлините са ги задържали тук.

— Или са ги повикали обратно.

— Естествено, повечето хора изобщо не виждат светлините, камо ли да реагират по начина, който ви описах — добави Хариет. — Но много от тукашните жители са имали достатъчно късмет да им се случи същото преживяване и ние отдавна сме престанали да се опитваме да го обясним. Единственото, което има значение, е, че светлините ни карат да се чувстваме… предполагам, че точната дума е „благословени“.

— Нещата снощи не бяха благословени — вметна Дан.

Пресконференцията бе приключила, когато излязоха от антикварния магазин и погледнаха към сградата на съвета. Слънцето бе слязло по-ниско и обагряше в тъмнооранжево пустата улица.

Пейдж погледна към Тори.

— Трябва да взема наетата си кола от там — каза той. — Искаш ли да караш след мен към мотела?

Тя не отговори веднага.

— Разбира се.

Обаче когато тръгна към мотела и погледна в огледалото за обратно виждане, Дан не видя и следа от синия сатурн на жена си сред уличния трафик, отправил се към наблюдателната платформа извън града. Той паркира пред 11-о бунгало, слезе от колата и зачака. Като вдигна поглед, видя, че на небето се събират облаци за първи път, откакто бе в Ростов.

Изминаха петнадесет минути, а Пейдж все още не виждаше и следа от нея, така че накрая взе куфара си от багажника и тръгна към вратата.

Дългурестият администратор на мотела излезе от рецепцията и забързано се отправи към него. Дан си спомни името му.

— Нещо не е наред ли, Джейк?

— Имаше репортери, които ви търсеха.

— Надявам се, не си им казал, че сме отседнали тук.

— Капитан Медрано ми нареди да не го правя. Но по някакъв начин репортерите са открили, че жената, която е стреляла, е червенокоса, а съпругата ви е единствената червенокоса жена в мотела. Помислих, че ще е добре да ви предупредя.