Дейвид Морел - Призрачни светлини

Жена му се поколеба.

— Никога не съм осъзнавала, че ми има нещо, преди лекарката да ми се обади, за да ми съобщи резултатите от мамографията. Сега съм толкова вглъбена в себе си, че мога да се закълна, че усещам как това нещо расте в мен.

— Във вторник вече няма да го има.

— Иска ми се да мога просто да бръкна и да го изтръгна със собствените си пръсти.

— Обичам те.

Тори го погледна.

— И снощи ми го каза.

Отпред три телевизионни хеликоптера се открояваха на фона на мрачното облачно небе. От двете страни на пътя бяха паркирани множество автомобили. Възползвайки се от собствения си съвет, Дан се успокояваше, обръщайки внимание на дребните неща, и погледна надясно към руините на въздушната база от Втората светна война.

Видя някой да отключва портата. Мъжът носеше кубинки, широки панталони, тениска и връхна риза, която прикриваше колана му. Беше около четиридесетгодишен, плешив и мускулест, с прави рамене и властно изражение. Когато махна на два тъмни джипа да влязат в двора, жестът подсказа, че е човек, свикнал да дава заповеди.

Сега на портата имаше втора табела.

— Тори, искам да проверя нещо. Моля те, спри за секунда.

Тя го погледна с неохота, но натисна спирачките, когато наближиха портата. Пейдж свали прозореца си и се наведе навън, за да вижда по-добре в светлината на гаснещия залез.

Старата табела предупреждаваше:

СОБСТВЕНОСТ НА АМЕРИКАНСКАТА АРМИЯ

ОПАСНОСТ!

ОПАСНИ ХИМИКАЛИ!

НЕЕКСПЛОДИРАЛИ СНАРЯДИ!

Новата гласеше:

ОБЕКТЪТ СКОРО ЩЕ БЪДЕ БАЗА НА АГЕНЦИЯТА ЗА ОПАЗВАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА

Властният мъж мина през портата, заключи я и забеляза Дан.

— Паркирането е забранено пред този имот. — Той посочи табелите. — Зона с ограничен достъп.

Пейдж вдигна ръка в знак, че е разбрал.

От другия джип слезе мъж, който държеше на каишка немска овчарка. Властният продължаваше да стои там, като не откъсна очи от колата, докато Тори не потегли.

— За какво беше това ? — попита тя.

— Не съм сигурен. — Дан погледна назад и видя как двата джипа тръгнаха към порутени, обрасли с бурени и ръждясали летищни хангари.

Най-накрая вече не ги виждаше, така че насочи вниманието си напред към тълпата. Когато жена му я наближи, той забеляза, че от общината бяха поставили още половин дузина преносими химически тоалетни. Но и те нямаше да бъдат достатъчни. Навалицата изпълваше целия паркинг чак до оградата, като имаше зрители и на мястото, където бяха лежали труповете предишната нощ. Пътят също бе пълен с хора, което принуди Тори да кара в отсрещното платно. Медрано и други полицаи от Магистрална полиция се мъчеха да поддържат реда.

Тори паркира в края на редицата от автомобили. Аноракът на Костиган беше метнат на предната седалка и тя го грабна, слизайки от сатурна. Ала като се загледа в тълпата, скупчена на стотина метра напред по пътя, се спъна.

— Добре ли си? — попита Пейдж.

— Има твърде много хора. Не мисля, че ми се ходи по-нататък.

— Хубаво. Няма нужда да правим нещо, което не искаш.

— Вероятно ще мога да видя добре светлините и от тук — каза тя смутено. — Може би наблюдателната платформа е просто условно прието място.

— Защо да не останем и да разберем това? — предложи Дан.

— Да. — Жена му потрепери и облече анорака. — След снощи не ми се ходи близо до много хора.

Рейли изчака до оградата, докато синият сатурн потегли.

Имаше няколко обезпокоителни неща в мъжа, който се бе навел през прозореца, за да прочете новата табела, която оправдаваше присъствието на неговия екип тук.

Изражението на лицето му бе сдържано и не разкриваше за какво мисли. Косата му бе късо подстригана — не като за военен, но бе по-къса и по-поддържана, отколкото бе обичайно сред цивилните граждани. Погледът му бе внимателен, сякаш той анализираше всичко, което виждаше.

„Определено не е просто турист“ — помисли си полковникът.

Той продължи да чака, докато колата се скри от дългата колона автомобили, паркирани край пътя. После се обърна към водача на кучето, който държеше немската овчарка на къс повод.

— Респектирай всеки, който се опита да приближи тази ограда!

Когато водачът включи фенерчето си, Уорън се отправи към двата джипа, на които светеха единствено стоповете. Махна им да го последват, като ги поведе по някогашния натоварен черен път, чиито пукнатини сега бяха обрасли в бурени.

След стотина метра последните лъчи на залязващото слънце огряха вляво дълга редица от порутени летищни хангари, чиито покриви от гофрирана ламарина отдавна бяха ръждясали и покрити с прахоляк. Сред тях растяха ниски храсти. До голяма степен това се дължеше на атмосферните условия, но част от него бе направено нарочно, за да изглеждат сградите по-порутени, отколкото бяха в действителност.