Дейвид Морел - Призрачни светлини

— Задръж половината работници да гледат стадото. Останалите — да се заемат да строят лагера.

Под светлината на звездите и изгряващата луна Фред скочи от кобилата си, разседла я, върза въже на шията й и я отведе до водата. Погрижи се тя да не пие прекалено много. Със схванати крака, той закара кобилата до мястото с тревата, спъна я с букаи и я остави да попасе.

Тревата бе достатъчно рядка, за да не се натъпче и да й стане зле след изпитата вода.

По пътя от железопътната линия работниците му бяха донесли дърва от фермерската къща и ги бяха струпали до езерото. Сега те ги подредиха на три купчини за да запалят лагерните огньове.

— Господин Нолан, какво е това според вас? — попита надзирателят с тревога в гласа.

— Къде?

— Ей там, на югоизток.

Фред се отдалечи от говедата и погледна към тъмния хоризонт.

— Не виждам нищо. Какво би трябвало да забележа?

— Там, господин Нолан. Онези светлини.

— Светлини? — Фред се взря в мрака. — Какви светлини? Не виждам… Чакай малко.

Отначало Нолан си бе помислил, че съзира проблясващи на хоризонта звезди. Ала внезапно осъзна, че каквото и да виждаше, бе под линията на хоризонта. На пасището. Поне дузина примигващи светлини.

— Хората да не палят огньовете — нареди той с тих и напрегнат глас. — Гледай също да не вдигат никакъв шум.

Докато надзирателят хукна да изпълнява заповедите му, Фред забързано тръгна към един ездач, който наглеждаше стадото.

— Слез! Сниши се, за да не се вижда силуетът ти! Кажи и на другите да сторят същото!

— Проблеми ли има, господин Нолан?

— Просто изпълни каквото ти казах.

Чувствайки някакво необяснимо напрежение, Фред изтича до друг работник и му даде същите нареждания. Приведен, той се втурна към седлото си и измъкна винтовката от кобура й. Винаги я държеше заредена, за да не му се налага да се мотае с лоста. Единственото, което трябваше да направи, бе да дръпне петлето на ударника.

Отново се приведе и заразглежда светлините. Изглеждаха отдалечени на осем или десет километра. Някои блуждаеха, докато други се движеха насам-натам. Бяха в различни цветове — сини, зелени, жълти, червени, — сливаха се и се разделяха.

Работниците се събраха наблизо, докато надзирателят приклекна до него и прошепна:

— Мислите ли, че са лагерни огньове, господин Нолан?

— Никога не съм чувал за лагерни огньове, които постоянно си сменят местата. — Гласът на Фред беше напрегнат и нисък.

— Може би, които и да са там, носят факли и се движат наоколо, правейки нещо.

— Какво например?

— Боен танц — отговори надзирателят. — Смятате ли, че са индианци?

— Тези светлини са достатъчно близо и бихме чули, ако е боен танц — прошепна Нолан, усещайки тежестта на винтовката в ръцете си. — Освен това всички индианци наоколо в повечето случаи са миролюбиви.

— Както сам казахте, господин Нолан, „в повечето случаи“.

— Разбира се, между тях има и вероломни, но тези светлини са по посока на Мексико. Според мен са мексикански бандити. Ако започнат да стрелят, може да подплашат говедата и те да хукнат към Мексико, преди да стане достатъчно светло, за да ги преследваме.

Фред не можеше да откъсне очи от светлините. Чувстваше се застрашен от тях, но и хипнотизиран, и привлечен…

Стоеше като омагьосан.

Необяснимо как, усети в устата си вкус на лимонада.

Той потръпна и кожата му настръхна.

Зад него говедата издаваха тихи звуци, докато се настаняваха да спят.

„Вдигнахме доста шум, идвайки тук — помисли си Нолан. — Който и да е там с тези светлини, със сигурност къде сме“.

— Кажи на хората да си вземат пушките. Раздели ги на групи по двама, за да могат взаимно да се държат будни. Когото хвана, че спи, ще бъде уволнен на сутринта.

— Някак си не мисля, господин Нолан, че точно сега основната им грижа е да не си загубят работата.

— Тогава им кажи, че ще получат допълнително възнаграждение, ако опазят стадото цяло.

— Разбира се — каза надзирателят.

Стоейки приведен, той се втурна да даде нареждания на мъжете.

През това време Фред гледаше упорито към блещукащите светлини. Те се сливаха и се разделяха. Кръжаха във въздуха и се люлееха. Цветовете им постоянно се меняха.

Той си спомни какво беше видял в Ел Пасо преди две години по време на честването на Четвърти юли. Китайските амбулантни търговци продаваха пиратки и ракети, както и безшумни искрящи фойерверки, наречени „бенгалски огън“, — метална жичка, в горния край на която имаше напластена химическа смес, която се възпламеняваше с една кибритена клечка. Със съскане, което на практика беше безшумно, бенгалските огньове бяха избухнали в разноцветни искри. Вечерта Нолан забеляза деца да си играят с такива огньове, за да изписват имената си в мрака.