Джон Конъли: Жътварите

Лийхейгън посегна към маската и я притисна към лицето си, като жадно загълта животоносещия газ. Настъпи тишина, прекъсвана само от мъчителното дишане. След малко успя да го нормализира и отново свали маската.

— Ти ми отне всичко — промълви той.

— Но сте жив.

Лийхейгън опита да се изсмее, но се получи нещо като хриптяща кашлица.

— Жив, а? Това живот ли е? Просто бавна смърт.

Луис го изгледа продължително и изведнъж попита:

— Защо планирахте да ни убиете именно тук?

— Питаш защо, а? Исках да пролея кръвта ти върху гроба на моя Джон. Да я попие земята, дето покрива костите му. Да знае, че съм отмъстил за него.

— А Хойл?

Милионерът преглътна с мъка, гърлото му беше съвсем сухо.

— Хойл ли? Той е добър приятел. Верен.

Споменаването на това име, макар и само за миг сякаш му даде нова енергия.

— Това не е краят. Ще наемем други. Развръзката тепърва предстои.

— Само че сега сте сам — процеди Луис. — Ред е на Хойл. И приключваме.

Нещо изгасна в очите на Лийхейгън. Даваше си сметка, че казаното е самата истина. Извърна глава към мъртвия си син, сетне вдигна очи нагоре, сякаш виждаше и другия. И с огромно, последно усилие отново се надигна от леглото, като протегна ръка към Луис.

— Тогава убий и мен — помоли той с угаснал глас. — Няма смисъл. Моля, прояви милост…

Не издържа на физическото усилие и падна назад върху възглавницата, но очите му останаха заковани във високия мъж край леглото.

— Моля! — повтори той.

Луис се замисли за миг. После кимна и бавно затисна с длан устата на милионера, а с палец и показалец защипа потръпващите му ноздри, прекъсвайки достъпа на въздух. Лийхейгън примига, но това бе знак на съгласие. Агонията продължи няколко секунди: опита се да поеме дъх, не успя. Тялото му се разтресе в конвулсии, пръстите се вкопчиха в леглото, очите се отвориха широко. В смъртта тялото като че се смали още повече.

В същия миг на вратата се показа Уили. Беше дошъл, разтревожен от тишината след първите изстрели, колкото да стане свидетел на последния жест на Луис. Но за механика с посърналото лице и отчаяните очи той имаше съвсем друг смисъл. Едно бе да убиваш въоръжени хора, които стрелят срещу теб, съвсем друго да отнемеш живота на стар, немощен мъж. И то по този начин, сякаш гасиш пламъчето на свещ. Това бе извън границите на разбираемото, на човешкото. То бе и край на връзката му с тези мъже. Не би могъл повече да понася присъствието им в своя живот. Както не би могъл да носи и бремето на собствения си грях — убийството на онзи човек на пътя.

Луис отмести длан и внимателно, почти нежно, затвори клепачите на покойника. После се обърна към Паркър, за да му каже нещо, а в същото време Лорета Хойл направи отчаян ход. Очите й блестяха неистово, приличаше на обезумяло диво животно. Ръката й се измъкна изпод тялото на мъртвия Майкъл с пистолет, пръстът й беше на спусъка. Синът явно е имал второ оръжие, сигурно затъкнато в колана на панталона отзад.

Куршума обаче пое Уили Бру, който междувременно вървеше към леглото. Той пръв засече движението на ръката й и застана пред Луис. В постъпката му нямаше нищо драматично, нито героично. Направи го спонтанно, инстинктивно, без да мисли и не за да го спаси. Истината бе, че за частица от секундата прозря в това изход и начин на изкупление. Така заплащаше собствения си грях.

От врата му бликна кръв, инерцията го отхвърли назад върху Луис. Той го пое и внимателно свали тялото на пода. Изтрещяха още два изстрела — Ейнджъл и Детектива реагираха почти едновременно. Лорета умря на място.

Луис опита да разкопчае ризата на ранения, но той го отблъсна, полузадавен в собствената си кръв. Ейнджъл и Детектива се наведоха и хванаха ръцете му. Уили усещаше наближаващата смърт и стисна пръстите им с последни сили, понечи да проговори, не успя.

— Спокойно, Уили — шепнеше Паркър. — Спокойно, приятелю…

Умиращият се опита да поеме въздух, лицето му потъмня от усилието, чертите му се разкривиха мъчително.

— Не се съпротивлявай, Уили — отново прошепна Детектива. — Още малко и ще настъпи облекчение…

Тялото на механика се изви и сякаш омекна, отпуснато в ръцете на Луис. Това беше краят на Уили Бру.

Трупа завиха в бял чаршаф и го положиха в каросерията на камион, който намериха зад къщата. На волана седна Ейнджъл, Детектива — до него. Луис се качи отзад при покойника. Бързо и безпроблемно стигнаха до мястото, където чакаха братята Фулси и Гарнър. Те видяха попилата в белоснежната материя кръв, но не посмяха да коментират.