Джон Конъли: Жътварите

— Би трябвало да се радваш, че не са.

— Я да вървиш по дяволите!

Все още гневен, Ейнджъл вдигна очи към чудотворно появилите се двама мъже, които стояха на билото. Луис се извърна към Детектива и Уили Бру, а челото му се сбърчи от изненада.

— Хей, момчета, вие да не сте на екскурзия? — измери ги с очи той.

— Дойдохме да ви търсим — отвърна Паркър.

— Че защо?

— Уили смяташе, че сте загазили.

— Кой ти пусна тази муха в главата, а, Уили?

Механикът мълчеше, все така стресиран, но Детектива се усмихна и каза:

— Ами разчу се, някои хора научили, че планирате разни лудории… Сетне сте взривявали и хамбари, а?

— Да бе, дори ме раниха. Само че на кого ли му пука за мен?

Паркър се засмя отново.

— Само двамата ли сте? — попита Луис.

Паркър пристъпи от крак на крак с видимо неудобство.

— Е, не съвсем — отвърна той.

— Боже мой, да не си довел братята? — позна Ейнджъл.

— Нямах време да подбирам хората.

— Къде са?

— Наблизо — неопределено махна с ръка Паркър. — Те хванаха по пътя, ние — пеша.

— Току-виж вземат да се загубят — рече Ейнджъл. — За постоянно, дай Боже!

— Виж, дойдоха заради вас.

— Ами, психически болни хора.

— Това ли е най-лошото в грешния ни свят? — укорно поклати глава Детектива. — А този тип кой е?

— Казваше се Блис — отвърна Луис. — Поръчков убиец.

— Вас ли търсеше?

— Аха. И май работеше без хонорар. Навремето минаваше за най-добрия. Сетне уж се пенсионира.

— Да си е стоял у дома — поклати глава Паркър.

От изток прозвуча мощен клаксон. Чудовищният джип на братя Фулси превали съседното хълмче и се насочи към тях. Междувременно гневът на Ейнджъл стихна и той се зае с раната на Луис.

— Няма как, ще оживееш — констатира с усмивка след малко.

— Май не се радваш, а?

— Задник такъв!

Джипът наближи, огромните гуми потъваха във влажната почва. Двамата Фулси слязоха тромаво, последва ги Гарнър.

— Кой е тоя? — запита Поли, загледан в трупа на Блис.

— Килър — отвърна Детектива.

— Аууу! — измуча Поли и със страхопочитание се обърна към Луис. — Вие добре ли сте, сър?

Уили забеляза как Детектива извръща глава, за да прикрие усмивката си. Малцина бяха хората, към които братята се обръщаха по този начин. Приличаха на деветгодишни хлапета, готови да коленичат пред прочут герой.

— Аха — отвърна Луис. — Но ме раниха.

— Аууу! — откликна и Тони.

— Сега какво правим? — делово го прекъсна Детектива.

— Дошли сме по работа, ще я свършим, но сами — отвърна Луис. — Вие няма да идвате. Особено ти, положението при теб е деликатно.

— О, не. Вече съм тук, няма да се откажа.

— А ние? — умолително запита Тони.

Луис го изгледа и помисли, сетне посочи назад.

— Двата пътя се събират на около половин миля от къщата на Лийхейгън — каза той. — Отивате там с Джаки и внимавате. Пристигнат ли местни, просто не ги пускате по-нататък.

Детектива се обърна към безмълвния Уили.

— Можеш да идеш с тях. Както решиш.

Механикът усети симпатията, но не можа да я оцени. Нещо в сърцето му бе охладняло.

Докато се колебаеше, чу разговора между братята и Гарнър. Джаки вадеше от чанта цилиндрични предмети и разясняваше разликата между тях.

— Гле’йте сега тук — това е димка. Двата края са маркирани със зелено. А това е бомба, маркирана е с червено. Тук се дърпа, ей този пръстен — виждате ли? Дърпаш и хвърляш, тя избухва. Внимавай какво ти показвам, Тони! Зеленото пуска дим, червеното избухва.

Тони Фулси съсредоточено се взираше в цилиндрите.

— Хубаво де — рече той. — Виждам. Червено и зелено. Газ и взрив.

— Не така — възрази Гарнър. — Обратно.

— Кажи му, Поли — възрази Тони. — Червено — газ, зелено — взрив.

Гарнър въздъхна.

— Тони, ти си далтонист, брато. Сега разбирам защо винаги минаваш на червено.

— Чакай, чакай малко — опита пак Тони. — Зеленото е газ, червеното…

— Правилно — зарадва се Джаки.

Уили поклати глава и взе решение.

— С вас ще дойда — рече той на Паркър.

Тръгнаха по пътя, който бяха избрали първия път — покрай оборите. Минаха покрай гаража, надникнаха. Колата стоеше на същото място. Труповете на семейство Ендол лежаха на пода. Оборите бяха естествено прикритие по трасето към къщата, но в някои от тях можеше да има засада. Обаче стигнаха до билото на възвишението без инциденти. Къщата се показа, притихнала в подножието му. На пръв поглед тук цареше спокойствие и все пак в атмосферата като че витаеше скрито напрежение: сякаш отсреща очакваха неизбежното. Отвън нямаше признаци на движение, пердетата бяха спуснати, неподвижни. Беше тихо и мрачно.