Джон Конъли: Жътварите

— Но това е просто дете — ахна Уили.

— Дете с карабина — поправи го Ейнджъл.

— И все пак… — измърмори Бру.

— Изобщо не са очаквали, че ще стигнете чак дотук — подхвърли Детектива.

Луис се огледа и закрачи към голямата дървена маса. Бе забелязал оставената на нея „Чандлър ХМ-3“, а до прозореца все така стоеше армираното пластмасово куфарче. Погали с пръсти цевта на карабината, погледна стола встрани.

— Ето тук е изчаквал — каза той.

— Личен проблем, нали? — запита приближилият се Паркър.

— Беше — натърти Луис.

Междувременно Уили внимателно наместваше възглавница под главата на ранения. Детектива отиде при него.

— Защо не останеш при момчето? — подхвърли той. — И без това трябва някой от нас да се навърта тук. Просто за всеки случай.

Механикът си каза, че му нямат доверие, не е боец като боец. Не му дойде наум, че може и да го съжаляват. Не даваше и пет пари. Доволен бе, че намери възможност да изкръшка от тези безкрайни кръвопролития. Ще се погрижи за хлапето, ще донесе вода. Ще почисти раната, дано предотврати инфекцията. Повтаряше си, че няма да пипне оръжие повече, каквото и да става — дори и Лийхейгънови хора да дойдат. Ако искат, да го застрелят, тяхна воля.

Този път Паркър тръгна пръв нагоре по вътрешното стълбище. Другите двама изчакваха да им даде знак, че е чисто, и го следваха на прибежки. На втория етаж имаше пет врати и всичките бяха затворени. Оказа се, че никоя не е заключена. Проверяваха стаите една по една, прикривайки се един друг. Първите три бяха спални. В едната намериха женски дрехи, в следващата — мъжки, макар че тук имаше и много женско бельо, а на нощното шкафче стоеше кутия с презервативи. Четвъртата беше голяма баня, видимо приспособена за личните нужди на стария Лийхейгън. Под душа стоеше широк пластмасов стол, във ваната бе поставена надуваема гумена възглавница. По множеството лавици на стените бяха подредени различни лекарства и медикаменти, спринцовки, медицински консумативи. Миришеше неприятно, на гниеща отвътре човешка плът. Още на разложение и предстояща смърт.

В банята имаше втора врата, която вероятно водеше към спалнята на Артър Лийхейгън. Луис и Ейнджъл заеха позиции от двете й страни, а Детектива се върна в коридора, за да влезе оттам.

Двамата партньори се спогледаха и си кимнаха. Луис отстъпи и силно удари с пета дървото под бравата. Ключалката издържа на мощния тласък. В същото време отекна изстрел — изглежда Детектива влизаше от другата страна. Луис ритна бравата отново, този път тя поддаде и вратата отлетя навътре. Първото нещо, което видяха, бе огромно болнично легло, в което лежеше съсухрен възрастен мъж с кислородна маска на устата и носа. От другата му страна с полуавтоматичен пистолет в ръка стоеше възпълен мъж на около четирийсет години. Това бе Майкъл Лийхейгън, синът на милионера. В краката му седеше млада жена, закрила лицето си с ръце.

Младият Лийхейгън въртеше глава панически. Не можеше да контролира двете врати едновременно.

Луис стреля. Куршумът удари сина в гърдите и го отхвърли към отсрещната стена. Тялото му се плъзна по нея и тежко се свлече на пода. Бялата риза почервеня отпред, очите замръзнаха в недоумение. Лорета Хойл излезе от вцепенението, прегърна главата му и високо зарида. Майкъл опита да каже нещо, но само потръпна и издъхна. Жената изпищя и заплака още по-силно. Детектива се приближи и ритна встрани падналия на пода пистолет.

Бащата с мъка се надигна в леглото. Силно зачервените, подпухнали очи огледаха стаята. Изпод завивките се подаде бледа, тънка ръка и свали маската. Чу се хрипаво дишане, сетне прозвуча слаб глас.

— Момчето ми… — рече Лийхейгън и от очите му потекоха сълзи.

Луис пристъпи напред.

— Причината за всичко това сте вие — рече той отчетливо.

Старецът впи очи в него. Беше почти напълно плешив, само няколко дълги бели косъма лепнеха по голото теме. Кожата белееше, почти прозрачна, безкръвна, лишена от топлина. Очите обаче пламтяха на изпитото, сухо лице. Болестта бе надвила тялото, но не и духа. В погледа се четеше болка и разочарование. Лийхейгън си даваше сметка, че едва ли му остава да живее още много. Физическата форма едва поддържаше живота в излинелия, полумъртъв организъм.

— Ти си същият, който уби и другия ми син, моя Джон — заговори старецът, като с мъка артикулираше думите.

— Точно така.

— Поне знаеше ли защо го убиваш?

— Няма значение. Сега е мъртъв и другият. Но както казах, причината е у вас самия.