Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

— Уолт — започна Мартинсън, — исках да ти се обадя по-рано, но изникна нещо спешно. Тийнейджъри направиха катастрофа, за щастие ще се оправят. Искам да ти дам едно име във връзка със случая на Фроли. Може нищо да не излезе, но мисля, че си струва да провериш. И ето защо…

Още преди Мартинсън да довърши, агент Карлсън беше сигурен, че името, което ще чуе, бе Клинт Даунс.

От другата страна на масата набързо изтрезнелият Гас Свенсън говореше на Тони Риалто:

— Излизал съм да вечерям с Клинт много пъти, от месеци наред. Веднъж, съвсем наскоро, налетях на Анджи в аптеката. Купуваше разни неща, като инхалатор и детски сироп за кашлица, обясни ми, че детето, което гледала, било болно. И аз…

Тъй като агентите го слушаха, Гас с охота разказа всичко, което можеше да си спомни за неотдавнашните си контакти с Клинт и Анджи.

— В сряда вечерта се обадих на Клинт, исках да се почерпим няколко бирички, но го нямаше. Анджи каза, че отишъл да си търси нова кола. Тя гледаше деца и те се разреваха, така че ме отряза на бърза ръка.

— Деца ли? — намеси се Карлсън.

— О, грешка! Първо ми се стори, че съм чул две, но не бях сигурен. Когато я попитах, тя просто ми затвори телефона.

— Хайде да уточним нещата. Видял си Анджи за последен път във вторник вечерта, а Клинт — снощи. Така ли?

— Тъй. Взех го и по-късно го върнах. Оплака ми се, че нямало как да се прибере. Анджи била в Уисконсин при децата, които гледала, а той бил продал буса.

— Ти повярва ли му?

— Да ви кажа ли какво си помислих? Кой си продава колата, преди да си е купил друга? Глупаво е, нали?

— Значи си сигурен, че бусът не е бил там снощи?

— Кълна се в Бога! Във вторник вечерта обаче си беше в гаража, а и Анджи си беше у дома с детето, което гледаше.

— Добре. Остани тук, Гас. Веднага ще се върнем.

Агентите излязоха навън и застанаха в коридора.

— Е, какво мислиш, Уолт? — попита развълнувано Риалто.

— Анджи навярно е тръгнала с буса и с Кати. Или са си поделили парите и са се разделили, или той ще се срещне някъде с нея.

— И аз мисля така.

Върнаха в кабинета.

— Гас, да си забелязал Клинт да разполага с повече пари в брой, когато излязохте?

— Не. Дори ме помоли и двата пъти аз да платя.

— Знаеш ли кой друг би го откарал някъде с колата си?

— Представа нямам.

Сержантът от полицията в Данбъри, посетил бунгалото в голф клуба, бе направил свои собствени проучвания. Влезе в офиса точно навреме, за да чуе последния въпрос и да му отговори.

— Клинт Даунс е пътувал с такси от Данбъри до терминала на континенталните авиолинии на летище „Ла Гуардия“ — намеси се той. — Слязъл е там в пет и половина.

Само преди два часа, помисли си Уолтър Карлсън. Вече затягаха мрежата около него, но дали ще бъдат достатъчно бързи да го хванат, преди да е станало прекалено късно за Кати?

В полицейския участък в Хаянис дежурният сержант Ари Шварц слушаше търпеливо възмутения протест на Дейвид Туми, че на паркинга на неговия мотел не е имало никаква кражба.

— Работя в „Саундвю“ тридесет и две години — пенеше се Туми, — и няма да позволя на някаква си повлекана, без достатъчно мозък в главата си да се погрижи за болното си дете, да лъже Сам Тайрън, че са й откраднали детската седалка, която никога не е имала.

Серлеантът познаваше и харесваше стареца.

— Дейв, успокой се — каза му той. — Ще говоря със Сам. Значи твоят нощен дежурен се кълне, че когато жената е пристигнала, в колата й не е имало детска седалка?

— Абсолютно!

— Ще проверим. Ще установим дали оплакването й е вярно.

Успокоен малко от обещанието, Туми се обърна да си върви, но се поколеба.

— Наистина се тревожа за момченцето. То беше сериозно болно. Имаш ли нещо против да се обадиш в болницата и да разбереш дали са го приели там? Името му е Стиви. Майката се казва Линда Хейгън. Аз също мога да го направя, но на тебе ще ти обърнат повече внимание.

Шварц се ядоса, но не позволи раздразнението да му проличи. Много мило от страна на Дейвид Туми, че се грижи за детето, но да се направи подобна проверка не беше толкова лесно. В Кейп Код имаше много центрове за спешна помощ. Майката би могла да отиде, в който и да е от тях. Можеше да го напомни на Дейв, но вместо това вдигна телефона.

От болницата го увериха, че не са приемали пациент с подобно име в педиатричното отделение.

Макар да нямаше търпение да се прибере, Туми все още се колебаеше.

— Странно. Нещо ме притеснява в тази жена. Хич не ми прилича на майка — промърмори повече на себе си, отколкото на сержанта. — Ако моят внук беше така болен, дъщеря ми щеше да полудее от тревога. — Старецът сви рамене. — Е, най-добре да си гледам моята работа. Благодаря, сержант.