Мери Кларк - Две малки момиченца в синьо

Вече в колата си Доминик Телеско си погледна часовника. На Източния бряг беше малко след седем. Позвъни на Ангъс Самърс в офиса в Ню Йорк и му предаде разговора си с Банкс.

— Няма да е зле да започнем да дърпаме Бонд за опашката — каза той.

— И аз съм на същото мнение — съгласи се Самърс. — Благодаря.

— Лайла Джаксън ни каза, че гаражът бил празен — обясни агент Карлсън на полицаите от Данбъри. — Съобщи ни също, че докато била в бунгалото, някой си Гас се е обадил на Клинт Даунс. Искала да съобщи за подозренията си по-рано, но един от вашите пенсионирани детективи — Джим Гилбърт, я разубедил. Казали, че познава добре Клинт и приятелката му. Може би Гас е взел Даунс оттук по-рано днес. А Гилбърт може би знае кой е Гас.

Маргарет не можеше да откъсне очи от разглобената кошарка. Ето къде са държали дечицата й, мислеше си. Преградките са толкова високи — като клетка! Сутринта, когато монсеньор Ромни отслужи литургията за Кати, Кели им описа някаква кошарка. Говорела е за тази. Трябваше да се прибере вкъщи, да я разпита. Единствено Кели можеше да каже къде е Кати сега.

Пайд Пайпър остави менюто и слезе от високото столче. Трябваше да разбере къде е отседнала Анджи. Тъй като учудените очи на бармана го проследиха, той извади мобилния телефон от джоба си. Не обичаше да привлича вниманието, затова го отвори и се престори, че отговаря. Сетне излезе навън, като се правеше, че слуша внимателно.

Притаи се в сянката на ресторанта за бързо хранене и изчака Анджи да излезе с книжната торба с храна в ръка. Без да се огледа, тя хукна през паркинга и прекоси тротоара към мотела. Значи имаше намерение да се върне в мотела. Очаква Клинт след около час и половина, съобрази Пайд Пайпър, и сигурно си мисли, че е в безопасност, като се крие тук.

За голямо негово задоволство Анджи отвори вратата на стая на приземния етаж. Чудесно, така по-лесно щеше да я държи под око. Дали да не се върне в ресторанта и да вечеря? Не, по-добре да последва нейния пример и да си поръча храна за из път. Беше седем и половина. С повече късмет Клинт щеше да пристигне между осем и половина и девет.

Капаците на прозореца на стаята на Анджи бяха затворени плътно. Пайд Пайпър разви яката на якето си. С нахлупена качулка и тъмни очила, той мина бавно край стаята, задържайки се под прозореца толкова, колкото да долови накъсания хълцащ плач на дете, което очевидно плачеше от дълго време.

После се върна бързо в ресторанта, поръча си хамбургер и кафе за из път и отново мина покрай мотелската стая на Анджи. Не беше сигурен, че все още чува детето, но музиката от сериала „Всички обичат Реймънд“ го увери, че тя е вътре, гледа телевизия и чака Клинт. Всичко се развиваше съгласно плана.

Гас Свенсън седеше на обичайното си място на бара в „Данбъри Пъб“, когато от двете му страни го подпряха двама мъже.

— ФБР — каза единият. — Стани.

Гас беше на третата си бира.

— Шегувате ли се?

— Хич даже. — Тони Риалто погледна към бармана. — Направи му сметката.

След пет минути Гас бе в полицейския участък на Данбъри.

— Ама какво става? — питаше той. „Трябва да си проясня главата — каза си. — Тези момчета са луди.“

— Къде отиде Клинт Даунс? — изстреля въпроса Риалто.

— Откъде да знам.

— Ти си му се обадил в един и четвърт днес следобед.

— Глупости! В един и четвърт поправях канализацията на кмета. Питайте го, ако не ми вярвате. Той си е вкъщи.

Агент Риалто и Карлсън се спогледаха. Не лъже, казаха погледите им.

— Защо Клинт ще се преструва, че говори с теб? — продължи с въпросите Карлсън.

— Че питайте него! Може би не е искал приятелката му да разбере, че му се обажда някое друго маце.

— Приятелката му? Анджи ли? — попита Риалто.

— Точно тя, пълна откачалка е!

— Кога за последен път видя Клинт?

— Чакайте да се сетя. Днес е събота. Значи снощи сме вечеряли заедно.

— Анджи с вас ли беше?

— Неее. Оправяше се с нейните работи — да гледа деца.

— Кога за последен път я видя?

— Ами, с Клинт излязохме да изпием по няколко бирички и да хапнем бургер в четвъртък вечерта. Анджи беше в къщата, когато минах да го взема. Гледаше някакво дете. На име Стиви.

— Ти видя ли детето? — Карлсън не успя да скрие вълнението в гласа си.

— Да. Всъщност само го зърнах бегло. Беше го завила с одеяло. Видях главата му отзад.

— Каква на цвят беше косата?

— Тъмна, почти черна. Късо подстригана.

Телефонът на Карлсън иззвъня. На екрана се изписа номера на полицията в Риджфийлд.